26-годишният журналист и писател Светослав Тодоров е скромен и дългокос инди агент с неприсъщите за повечето български DIY организатори на смислени концерти спокойствие и обезоръжаваща усмивка, които само потвърждават първоначалното ни впечатление за доста информиран и ангажиран младеж със забавно-информативен Twitter и прекалено много занимания в ежедневието. Възпитаникът на варненската езикова гимназия Фредерик Жолио Кюри и софийския университет Климент Охридски има три дигитални стихосбирки (Обезкостяване от 2008, Завръщането на лудостта от 2009 и Автопортрети в пламъци от 2011) и един тъничък сборник с разкази (Хората, които заспиваха сами от 2014), но повечето хора го познават предимно като журналист в изданията на Икономедиа и диджей и промоутър в алтернативната платформа Indioteque.
Какъв живот живееше във Варна? Възможно най-предвидимият за тинейджър, който е антисоциален, ходи с фланелки на групи, пише лоша поезия на последните листове на тетрадката и слага тонове неравно разпределен гел върху косата. Няколко години по-късно се радвам, че разреших последния проблем.
Липсва ли ти градът? По-скоро ми липсва това, че не мога да му бъда полезен.
Как започна да се интересуваш от музика? Откъм започване на слушане на музика няма романтична история – просто гледах много VH1, MTV, после и MM – да видиш случайно любим клип и това да ти оправи деня, да се върнеш от мач, защото има топ 10-нещо-си е толкова странно усещане в момент, когато всичко е на клик разстояние. В един момент от бой групи се премина към по-сериозни неща с един период в детството, когато всичко се припокриваше. Със сигурност някъде съществува лексикон от пети клас, в който пиша, че любимите ми групи са Boyzone, Savage Garden, HIM и Suede. Помня, че This Is Love на PJ Harvey се въртеше много и беше толкова различно от всичко, което бях виждал като женски изпълнител. А някъде тогава си взех касетката на Exciter на Depeche Mode, с което се реши да бъда замислен и тъжен до края на живота си. Макар че вече бягам от определения като най-любимо, това вероятно е групата, която реално ми беше прозорец към огромна част от музиката, която слушам. Разбира се, със сигурност и семейната среда има влияние – първият ми спомен са едни касети с клипове на Queen, което, предполагам, е посяло някакво визуално усещане за музика.
Кога се чувстваш най-добре – когато пишеш проза или публицистика или когато пускаш музика пред много или малко хора? Ако е до удобство, със сигурност последното, тъй като е най-лесно измежду трите, най-неангажиращо и няма стандарт, пред когото да отговаряш, освен пред този на личния вкус. Просто пускам тези песни, които ми харесват и по някакви съмнителни психо схеми смятам, че харесват или биха се харесали на другите. Няма много удобство в първите две като процес на работа, но и до известна степен не трябва да има, за да се развиваш и да не навлизаш в комфортна зона. Независимо какво пиша, част от мен често се чувства все едно никога не е писала през живота си. Вече смятам този ефект за плюс.
Стегнатият сборник с разкази Хората, които заспиваха сами излезе преди година и половина. Работиш ли върху нещо в момента? Какво се случва с дебютния ти роман Синдромът на Рембо? Работя, но по начин, по който трупаш идеи и материал, без засега да е намерена окончателната форма. Напоследък очакванията и границите в това какво да е роман, разказ или поезия, ми се струват твърде задължаващи и общо взето в момента гледам през пролуките кое как може да се заобиколи и съедини. А и нито някой ме чака, нито съм написал нещо особено добро досега, така че смятам да взема необходимото време, за да може идеите и реалните способности да се срещнат в една точка. А Синдромът на Рембо, история за пренаписващ творбите преводач, който отива на терапия по отказване на мечти, след като наблюдава изчезващ в небитието протест (защото защо не!), има една версия като роман, но в момента със съавтора Иван Райков сменяме формата и насоката и върви едно пренаписване. Иначе мина през няколко публикации – има публикувани откъси в силни списания като Granta и Страница, би трябвало да излезе още един в следващите месеци. Но независимо какво ще се случи, проектът се оказа голям опит и се извадиха доста изводи за тези повече от две години работа по него. Например: съдържанието трябва да диктува формата, а не обратното; ако не си сериозен за това, което правиш, то никога, по никаква случайност, няма да се получи качествено. Уви, имам голям грях, че доста идеи не бяха реализирани, тъй като след работа не искам да пиша още, а да изгледам няколко епизода на Breaking Bad. Познавам хора, които пишат в четири-пет сутринта и после отиват на работа, което свидетелства, че работната ми етика извън професията е едно голямо лигавене.
Имаш доста стихосбирки и съм изненадан, че не пишеш текстове за песни. Всъщност имам малък опит с това. В гимназията бях написал нещо за проект на български музикант в Германия, не помня как звучеше, но беше нещо за 11 септември (защото, нали, защо не?). Преди няколко години написах текстовете към няколко песни за дебютния албум на Monyx, което беше много различно преживяване като мислене за думи и как да пакетираш смисъла. Но аз нямам музикален слух, не свиря на нищо, така че със сигурност не е нещо, което мога да правя често и добре. Веднъж се пробвах да напиша текст за български за изпълнител, който определям като важна част от изграждането на вкуса си, но нищо не се получи. Денят завърши с опит да оправя кабелната му, но и това не успях да направя.
Защо в България липсва наистина голяма, интересна и разнообразна музикална медия? Когато се чудя защо определено нещо го няма тук, винаги стигам до извода, че всъщност българската среда няма нужда от него. Хората нямат нужда от музикална медия, тъй като или следят англоезичните, или няколко Facebook групи или просто нямат нужда от нещо ново. Ако имат нужда от това, то тези структури ще излязат наяве – дали по изключително самоделен начин, дали по по-професионален.
Концепцията на твоя Boyscout подкаст? I Demand a Better Future – час и половина музика за бъдещето, апокалипсиса, избухващите слънца и защо трябва да сме добри един към друг. Общо взето тематични (къде по-ясно, къде не) песни, както и такива, които влизат по някакъв начин в диалог със себе си. Може би по-особените са Sleeping Bear, пост-рок група от Украйна, Bernays Propaganda от Македония, които нееднократно са гостували тук, включително покрай Indioteque, If Anything Happens To The Cat от Белгия, които случайно открих и There Will Be Fireworks – една неизвестна шотландска група с песен от албума им от 2013, който бих определил като едно най-красивите неща, които съм слушал някога. Има и българско попълнение в лицето на Илко Биров.
Вкарал си доста източноевропейска музика в подкаста. Какво се случва на тази сцена напоследък? Не съм чак толкова запознат, но покрай Indioteque сме имали комуникация с доста балкански групи и е интересно да се наблюдава това чувство на самодостатъчност – пееш на езика си и го правиш не само в цяла Европа, а и на места като Северна Америка и Азия, създаваш среда, която не само инвестира в теб, но е и част от цялото. Смятам, че към 2015 понятията за пробив, говорене за пазари, тенденции, ефир и т.н. са много остарели. Докато за някои групи минават години в планиране къде да се позиционират и да изчистят имиджа, други вече са обиколили света.
Има ли някакво раздвижване на българската сцена? Има и то много забележимо и различно в сравнение със предишни години. Ето сега на 30 октомври Doesn’t Frogs представят EP-то си в Жул Верн, The Black Swells, които ще подгряват Grooms и А Place To Bury Strangers, също завършиха мини албум. Очаквам да чуя и дебютния на Ambient Folklore, които се занимават с преработки на средновековни мотиви – там пее Татяна Йосифова от Davvid Project, които имат един албум отпреди десет години и той няма аналог с друго тук. Тази година се появиха силни издания от Comasummer, Help Me Jones, Nasekomix, със сигурност пропускам нещо. Ще ми е интересно какво ще се случи през следващите месеци около Leaver и Anna Bo. Всъщност, винаги е имало интересни ъндърграунд/експериментални неща, за които разбираш, ако имаш правилните пет човека във Facebook, но ми се струва, че сцената вече е по-стабилна, по-силно стояща като присъствие и след някоя друга година може да не я слагаме в кавички. Със сигурност все повече хора осъзнават, че сами решават съдбата си и моделите как да се развиваш са условни. Не знам дали има връзка с настоящето, но ми се струва, че Celebrations на Mental Architects от 2012 го предразположи като поразмести пластовете и стана един вид добър пример за нещо местно, което може да се изкомуникира добре отвъд границите на страната. Има и все повече български ембиънт проекти, които създават малка, но отдадена публика около себе си. Less is more в много отношения. Макар да е встрани от това, което слушам, много се радвам как Koka Mass Jazz проби в международния ефир тази година. Радвам се и на това, което се случи с Homeovoxmusic – само за една година групите около Георги Георгиев от Остава преминаха от дебютни изяви към разпознаваеми имена. Също така винаги се радвам да хвана Илко Биров или Петко Славов на живо, почти като терапия е.
Защо нямаме такива директни бунтарски текстове и всички БГ изпълнители пеят само метафори – хайде под шарената сянка, мини тяло, диви коне? Никаква идея всъщност – дали е станало покрай опитите за бягане от цензурата навремето и се е прехвърлило и днес, дали е поетическо наследство, дали е начин да говориш на един език с определена аудитория и никой друг, дали е психология, че нещо не може или не трябва да бъде казвано директно… Ако има нещо, което отчитам като сериозен минус е, че поне в жанровете, които слушам, у нас няма много ядосани хора, няма радикалност в начина на изразяване. Като че ли сме keep calm and carry on нация. А със сигурност се случва някоя вечер да не заспиш с мисълта за невинна любовна песен.
Ако бунтарската музика е провокирана от обстоятелствата, да си спретнем една гражданска революция набързо, а? Арабската музикална сцена навярно би ни посъветвала да намерим друг начин.
Ходиш много по концерти и едновременно с това се занимаваш с DIY промотиране на инди групи. Можеш ли да се забавляваш като фен или винаги гледаш професионално на гиговете? Под професионално си представям да ходиш с чертежи на сцената на U2 в единия джоб и списък от 500 страници с био храна в другия. В нашия случай е повече коректност и желание сам да си промяната, която искаш да видиш. Така че всъщност не пречи, а е по-скоро някакво отделно ниво на ролята ти на слушател. Мисля, че и така го възприемат другите организации, които се занимават с това и то доста по-интензивно от нас. Ако има някакво изкривяване, то е, че често при по-малък концерт извън България си представям как групата би стояла в някои от по-добрите клубове тук. И си го представям доста успешно, докато изпълнителят не каже Здравейте, Румъния, например.
Нещо интересно от най-паметните и вълнуващи концерти, на които си бил? Честно казано, почти няма любима група, която да ме е разочаровала на живо, така че мога да изброявам до безкрай. Но ми прави впечатление, че се сещам често за концертите, които са най-несподелени – например как Wayne Hussey от The Mission свири Ashes To Ashes на Bowie на пиано пред двадесетина човека в Модерен театър, разни поети с китара, свирили тук пред също толкова хора, някои малки пънк групи. Донякъде паметни и вълнуващи бих нарекъл тези концерти, които по някакъв начин ти отварят сетивата и пренасят светлината от себе си в теб (колкото и поетично да звучи) – в това отношение, от преживяното до този момент, винаги бих казал Depeche Mode, Editors, Placebo, Patrick Wolf, Suede, James. Може би и заради натрупаните години на очакване и осмисляне.
Какво ще правите с Indioteque през следващите месеци? Бъдещите планове се движат според това как са минали концертите, така че може би (надявам се) ще започнем с грандиозните идеи след 12 ноември. Но със сигурност след A Place To Bury Strangers, в средата на декември ще направим едно събитие по случай седмата годишнина на Indioteque – ще разкажем повече за това какво ще се случи след някоя друга седмица. Но както биха казали Сигнал – ще се стопят китарите.
Светослав Тодоров пише за изданията на Икономедиа и блога на Indioteque, публикува разкази в Моментна проза и забавлява често и информативно в Twitter.