© Вихрен Георгиев
Teo е неистов агент, който може да основе религиозно течение, да бъде определян от англоговорящите медии като the coolest guy in the world, да бъде култов колкото си ще, да e най-добрият и съвършено безотговорен човек, да живее като циганин, но да познава най-важните клубни хора на нашето време, да оцелява на ръба и да изглежда все по-млад, същински Dorian Gray. Тео може всичко и го прави с незабележима лекота – писач (най-забавният лайфстайл автор към днешна дата), режисьор (апокалиптичният сай-фай късометражен филм Sunless с Китодар Тодоров и Малин Кръстев), сценарист (Домашен арест и Под прикритие), текстописец (великото на теб ти трябват карти – цяло тесте, на нас ни трябват само две от Love In Your Eyes в дебюта на Део от 2004), рапър (проектът Злите езици), но предимно оня опияняващ разказвач, чийто истории (като крaй огън и с много джойнт) ще ви зачервят очите от напрежение. Тео е оня термин, който професор Jan Harold Brunvald изобрети през 1981 – градска легенда.
Напоследък се изгуби осезателно от софийския бомонд. Без теб се случиха много декадентски събития, на които обичайно присъстваш. Коментирай. Просто известно време бях част от низшето общество на Ню Йорк, а откакто се прибрах, както се казва на чист български, кийпвам лоу профайл. Също за стотен път си смених телефона и хората окончателно отебаха да ме търсят за парти. Всички се оплакват, че не знаят как да ме записват вече – все пак колко Teo New New можеш да имаш? Какво да направя – пълен съм с номера.
Ето – свиваш нов номер. Очаквах най-актуалното черно (виждал съм те в компания на Ванко 1 и Килата), а получаваме пънк подкаст. Всичко наред ли е? Once you go black, you’ll never go back явно не важи за мен. На косъм беше подкастът ми да е кънтри, така че можеше и по-зле. За щастие, Биляна Славейкова използва правото си на вето. При мен има едно странно професионално изкривяване – много обръщам внимание на текстовете на песните и историята в тях, затова и в последно време слушам основно 70-тарски пънк, най-добре резонира с живота ми. Също висенето по пънк барове в Ню Йорк заради евтината бира доста помогна за задълбаването ми в стила, както и общуването с Amos Poe, който ми беше преподавател в New York Film Academy. Той се води един от първите пънк режисьори заради The Blank Generation – документален филм, който отразява раждането на нюйоркската сцена през 70-те. Естествено, човекът имаше безумни истории на всяка тема – от Andy Warhol до наши дни.
Разкажи някоя. Ами цялата история как Amos почнал да прави филми е като написана от Kurt Vonnegut. Понеже бил пънк фен, се зарибил да снима първите лайфовете на любимите си банди като Television, Ramones и Talking Heads, а за да изкарва пари за лента разхождал кучета. Така се запознал и с Andy Warhol – някой трябвало да се грижи за дакелите му Archie и Amos. Когато Warhol чул как се казва младежът, който кандидатства за работата, веднага го наел, най-вероятно, за да може да предизвиква объркване в хората като ги запознава с човек и куче с едно и също име. Иначе Warhol толкова обичал кучетата си, че често ги взимал на светски събития и ако някой му задавал тъп въпрос, казвал: Ще оставя Archie да отговори на това. После заедно с китариста Ivan Kral, свирил през 70-те с хора като Iggy Pop, Blondie и Patti Smith, Amos компилирал всичките си записи в The Blank Generation и се превърнал в легенда. Междувременно Warhol му разрешил да направи римейк на някой негов филм и Amos се възползвал години по-късно като снимал Empire II, вдъхновен от експерименталния му филм Empire. Само че вместо да разтегли статичен кадър на Empire State Building в осем часа като Warhol, Amos компресирал в три часа времетраене кадри със сградата, заснети в продължение на една година през балкона му.
Пусна ли на Amos Poe твоята дебютна късометражка Sunless? Ами да, всички си показвахме предишните проекти в час по режисура. Amos много хареса темата с бюрокрацията, която е основната във филма – оказа се, че и той като мен цял живот е имал проблем с хората зад едно бюро, които взимат с лека ръка решения за живота ти, докато бързат за обяд. Версията, която му пуснах беше с откриващите жици на No Love Lost на Joy Division, за което финално така и не успяхме да изчистим правата, така че и с това натрупах точки. Иначе Amos ме окуражаваше да се пробвам като актьор в разни студентски филми, което за мен беше чисто ново преживяване. Даже успяха да ме тайп-кастнат – играх веднъж уличен музикант и оттам нататък всеки ме викаше да съм бездомникът във филма му. Още на първата сцена получих уличен Оскар – един случаен минувач ми пусна доларче в кутията. Аз се зачудих дали не трябва да го настигна и да върна парите, но всички бяха: Пич, това ти е бакшишът. В една от другите ми клошарски роли подобрих рекорда – тогава имах табела, че събирам пари за коз. Един пич видимо ме съжали и ми пусна три долара с думите: Weed is tight, man, weed is tight!
© Вихрен Георгиев
Прав е бил човекът, разбирам това съжаление. След като разрешат тревата във всички щати (както е тръгнало) обаче, рязко ще стане обратното и никой няма да ти обърне внимание. Как върви твоята кино кариера? Като всяка моя кариера и тази върви спорадично и хаотично. Двата ми проекта, които са готови и само трябва да се снимат, са Death In Space и Стрес тест. Едното е адаптация на разказа Калейдоскоп на Ray Bradbury: ракета експлодира и един от космонавтите пада към Земята, виждаме последните десет минути от живота му преди да изгори в атмосферата, в които той осъзнава, че не е направил нищо смислено дотук… и изненадващо има нещо като хепиенд. Другото е шпионска история за млад агент на тайните служби, който трябва да мине финалното изпитание от обучението си и да убие човек, но не е сигурен дали може да го направи. За да е по-интересно, действието се развива през 2016 в паралелна реалност, в която Перестройката не се е случила, светът все още в състояние на студена война, а комунизмът е по-силен от всякога.
Спомена, че текстовете на песни са ти много важни – кой е най-великият в историята и защо? Ами предполагам, че различните текстове докосват различни хора. Сред тези, които мен лично ме уцелват на 100% от начало до край са Like A Rolling Stone на Bob Dylan и Sunday Morning Coming Down на Johnny Cash.
Кога ще издадеш дебюта си, за да проветриш малко съвременната българска литература, която напоследък дава мило и драго да заприлича поне малко на латиноамериканския магически реализъм? От известно време работя по роман, който ще се казва Светът на разпада и ако по традиция нещо не се промени драстично в живота ми, ще е първата ми книга. Иначе се шегувам, че ако там нещата не потръгнат винаги мога да компилирам статиите си под името Кратък мъжко-женски разговорник и окончателно да стана българската Carrie Bradshaw. В краен случай ще опиша сблъсъка си с БГ шоубизнеса в автобиографична история на име Всички тези безплатни кафета, така че имам опции.
Ти си номад. Трите неща, които винаги трябва да имаш в себе си? Знам какво нямам никога – достатъчно пари кеш и батерия на телефона. Иначе най-великото изобретение за мен е сгъваемата четка за зъби, не излизам без нея. Постепенно се отървах от вещите си и в момента всичко, което притежавам в този живот се събира в един сак. Все пак съм се местил над петдесет пъти и никога не съм посрещал два пъти един и същи сезон в една и съща къща. При мен комфорт е синоним на компактност и мобилност.
Като добър син и прекрасен съпруг, няма как да не те попитам – кое е най-психeделичното ти пътуване с наркотици? Аз съм разочарование за майка ми и кошмар за бившата ми жена, така че не мога да не отговоря. Беше в Барселона преди известно количество време. Уж на шега разцъкахме един картон, който се предполагаше, че е изветрял. Оказа се, че не е. Фазата на дебилния смях рязко дистанцира всички британски чичета в кафето, които точеха лиги по мацките с нас. Персоналът ни изгони със заплахи. После дойде изследователската фаза, в която започнахме да се влачим в полутечно състояние по улиците. В някакво магазинче за боклуци, открих диско топка и започнах да я въртя, така че светлините да пускат отблясъци по него. Представих си как го монтирам на тавана у нас, викам всички на парти, мацки танцуват облечени стил Буги нощи, диджей с каубойска шапка свири на винил, разливат се горящи шотове. Изведнъж на партито до мен се приближи един приятел и започна да ми крещи в лицето: Какво правиш бе тъпак? От един час обикаляме да те търсим. Оказа се, че съм прекарал поне 40 минути в магазина да си се радвам на светлинките и никой от продавачите не се е намесил.
Хаха, какъв е лекът ти за махмурлук? Най-важният въпрос на нашето съвремие. За щастие нямам махмурлук. Нещо генетично е, никога не съм имал. Мога да пия цяла нощ и после да съм окей. Което е лек проблем, защото така нямам спирачка. При повечето хора пиенето има бутон за усилване и намаляване, при мен е включено/изключено – или съм на колички цяла нощ или се будя стил Мементо и започвам да разследвам кой съм и къде съм. Някой път откривам нещо странно, примерно люспи от гущер по пода или светещ неонов кръст на стената срещу мен – имал съм и заплетени случаи.
© Вихрен Георгиев
За завиждане си. Знам, че живееш за добрата история. Адски разказвач. Дай една – от тези дни. Ами напоследък се старая да не си причинявам истории. Ето една любима от златния фонд: Беше някъде през 99-та, возехме се по магистрала в една двадесетгодишна жигула – цвят мръсно бяло с детайл ръжда, двигател 30 коня и интериор от воняща руска пластмаса с олюпена изкуствена кожа. Класика. Моят приятел Крум беше горд собственик – първият човек, който познавах сам да си купи кола, инсталира Windows-и и игри на целия блок за нея. Това бе първото извънградско на бръкмата, бяхме ходили на вила и се прибирахме след супер чил уикенд, Крум направо я настъпи на връщане. Настъпи силно казано – клетият таралясник едва вдигаше сто и тогава всичко почваше да скърца и да пука все едно ще покоряваме Марианската падина. Отворени прозорци, музика на касетка, приповдигнато настроение. Единственото, което леко разваляше момента беше едната мацка, Рени, която ни надуваше главите с истории за морското си свинче и как му е събрала трици от вилата в един пластмасов леген в багажника. За да не я слушаме, усилихме още малко песента, така че басите да пращят от избушените колони. Изведнъж под краката ни започна да се издига пушек, явно колата прегря от зор. Какво ни учат филмите да правим в такава ситуация? Спираме от пътя, слизаме и отваряме предния капак, нали? Дори нищо да не разбира от двигатели с вътрешно горене, човек е длъжен да бутне едно-две неща с пръст и да почне да цъка с език. Спряхме, излязохме, само че зад нас колата запали сама, направи бръм-бръм и се премести половин метър напред. Смяхме се много как се опитва да ни се измъкне, само че като отворихме предния капак ни блъсна кълбо дим. Естествено, нямахме пожарогасител. Момичетата паникьосано избягаха някъде далече назад. Почнахме да махаме към колите по пътя като Robinson Crusoe към кораба. Няколко ни подминаха, най-после една зави самоотвержено от крайно лява лента и се закова до нас. Излезе някакво кораво чиче, кожено яке върху анцуг, с един поглед прецени ситуацията – извади пожарогасител, изпръска го целия, после спря друга кола, изпръска и техния, накрая застина замислено: Има ли бензин в резервоара?. Ние му казахме, че е пълно догоре. Чичето ни бутна със скок настрани, на бавен каданс изкрещя Бяяяяяягааааайтееееееее… щеееее гръъъъъъъъмнееееееее. Е, не гръмна. Четиридесет минути го чакахме тоя взрив. През това време звъннахме на пожарната в най-близкия град, а добрите самаряни около нас станаха десетина. Момичетата се бяха прегърнали, ревяха и трепереха, докато ние гледахме хипнотизирани пожара. Аз лично чаках експлозията, Крум беше напълно спрял. Първо пламъците започнаха да излизат от решетката, сякаш колата се облизваше с огнен език. После от калниците – истинска пернишка мечта. Накрая всичко започна да се топи и да почернява – гумите гръмнаха една след друга, фаровете се разтекоха като желе, таблото започна да тлее. Някъде по това време се сетих, че си забравих якето с всички пари и документи вътре. Някъде по това време Крум се сети, че е оставил ключовете на таблото и не можем да отворим багажника за остатъка от вещите си. Веднъж пробил в купето, огънят за секунди се разпали и зад прозорците настана адският пъкъл. Сигурно щях да си помисля, че е красиво, ако не гореше моето яке. Крум седна с гръб в полето. Накрая всичко вътре се превърна в пепел и угарки и черен плътен дим, който можеше да се види от космоса. Пламъците се преместиха назад към багажника, а от целия интериор остана едно кръгче, все едно направено от тел – воланът на жигулата. Изведнъж се чуха сирени и дойдоха пожарникарите, за секунди заляха всичко с пяна, изкъртиха багажника и извадиха четири полуразтопени топки пластмаса – тленните останки на багажа ни. Човешката природа е странно нещо – ясно беше, че нищо не е оцеляло, но въпреки това всички почнахме да ровим и отлепяме, все едно търсим инсулин, за да спасим Halle Berry. Междувременно се появи едно ченге, което почна флегматично да записва в тефтерче подробностите от ситуацията, задаваше въпроси. Аз бях пред сълзи – от целия ми сак абсурдно беше оцелял само един брой на списание Нов Ритъм, леко обгорен по гланца. Онази мацка с морското свинче пък подскачаше от щастие и крещеше Триците на прасето ми са окей!. Изведнъж ченгето се обърна, погледна я строго и сериозно попита: А прасето… къде е?
Най-добрата тройка? Тройка асо, ако най-силната ръка на масата е два чифта и си играл ол ин. Ако въпросът е със сексуален подтекст – четворката. Иначе драматургически погледнато най-интересната подобна ситуация, в която съм попадал беше преди много години, когато бях млад и глупав – една мацка случайно разбра, че спя паралелно с друга и естествено с моя късмет, докато изяснявахме случая в заведението се появи въпросното момиче и седна на бара. Моята мацка се изправи, бавно и решително тръгна към нея. Очаквах хващане за коси, бутилки, въобще екшън. След кратък разговор с другото момиче, тя се върна и каза: Решено е, отиваме у вас да правим тройка. Не обичам да говоря с детайли за секс, но усещането в този конкретен случай беше все едно съм тепиха на летни олимпийски игри – двете толкова се бориха, тръшкаха и доказваха върху мен, че на сутринта не знаех какво точно ми се е случило.
Песента, на която искаш да те погребем? Как искаш да умреш? Не, че ни е спешно, де. Бих си избрал някоя супер дълга песен, с която да ви измъча порядъчно – примерно нещо яко и тематично като In My Time of Dying на Led Zeppelin и The End на The Doors или пък нещо безкрайно дълго – 33-минутното Mountain Jam на The Allman Brothers Band. Ако съм много гаден към края на дните си, може да е Пеперудените хора на Злите Езици, която е само седем минути, но се усещат като поне час. Колкото до как? Не искам да умирам, но подозирам, че някой ден ще се наложи. Явно няма да е злоупотреба и катастрофа, продължавам да опитвам нови начини.
Каква е формулата, за да бъдем наречени градска легенда, какъвто си ти отдавна? Винаги съм се приемал за селски провал, но ако животът ми е модел за подражание – трябва да правиш всичко наопаки, да се дъниш редовно, да повтаряш едни и същи грешки, докато станеш много добър в правенето им и разбира се да пиеш по много и редовно. Липсата на самочувствие и традиционно лошият късмет са предимства.
Какво си замислил оттук нататък? Ще се връщаш ли в Ню Йорк? В момента трябва да направя избор между три различни посоки за живота си стил Mr.Nobody и съвсем като във филма, виждам какво ми се случва, ако поема във всяка една от тях. Професионално изкривяване, какво да правиш. Общо взето след няколко месеца може да съм в Сан Франциско, Ибиса, Берлин или пък все така в София. Естествено може да ме обезглави дрон или да ме ухапе смъртоносен паяк – нищо не се знае.
Тео Чепилов е в Instagram. Sunless е достъпен за безплатно гледане в YouTube през следващите седем дни.
