MC-то от Ковънтри Obaro Ejimiwe продължава да се чувства комфортно в ролята на недооценен, изключително талантлив и много магнетичен баритон, който лавира умело между меланхоличната соул и хип-хоп поезия за градските проблеми и терзанията на обикновените (изтормозени от живота и жените) хора. Предишният албум на Ghostpoet бе депресиращ и крайно привлекателен опияняващ резултат от кофти връзки и раздели и ужасно много съмнение в сaмия себе си, настоящият току-що излязъл Shedding Skin не кипи от оптимизъм и весело настроение, дори напротив – разликата в нюансите на Ejimiwe-овата меланхолия този път се крие в присъствието на по-позитивни нотки и съкровена надежда за по-добри времена и светлина в тунела. Атмосферичният трети албум на Ghostpoet е отчасти смирен и напрегнат мъдър поглед към проблемите от предишните му записи, който го тласка уверено от мрачната електроника в Peanut Butter Blues & Melancholy Jam и Some Say I So I Say Light към леко медитативния инди рок, изсвирен на живо. За разлика от своите предшественици, Shedding Skin е записан изцяло с жива банда – музиката става малко по-сурова и грууви, с много приятен ритъм от електрическите китари и живи барабани, наред с вездесъщото пиано в най-правилните места.
Темите в текстовете на Ghostpoet продължават да са от по-сериозната страна на живота. Откриващото парче Off Peak Dreams разказва за тегавия живот на бездомниците (Mugs of teas and bacon sarnies / Maybe a couple quid in your palm / But we both know that ain’t near enough / Clutching handbags, grinding daily), Yes, I Helped You Pack е стряскаща и напрегната история за домашно насилие (Still remember way before the fight there used to be love / I got the curtains drawn / Тhink of the kids) в 90-тарски трип-хоп дует с Etta Bond от най-тъмните години на Бристол, който се забавя и повтаря още веднъж със много зъл орган и разляти режещи китари в That Ring Down the Drain Kind of Feeling, този път с гласа на Nadine Shah (I’m back where I started, еми обадете се на Drake). Апропо, всички гост вокалисти в албума с едно изключение са жени, в което едва ли има нещо случайно – добре обмислените дуети на Obaro вкарват много интересна гледна точка в почти всяко парче. Заглавието на Sorry My Love It’s You Not Me говори достатъчно за себе си, но не успява да разкрие съвършения инструментал от бърз, пулсиращ бас и накъсани барабани, психиделични китари и стряскащо добър текст за отхвърлянето по най-грубия възможен начин в най-доброто парче от албума, докато Be Right Back, Moving House е оптимистичен поглед към шибаните дни в миналото на Ghostpoet. Давайте му още една награда Mercury на момчето, защото заслужава много.
Shedding Skin е на пазара.
