© Вихрен Георгиев
Ивайло Цветков е смразяващ ерудит, труднодостижим журналист и един от създателите на егоист – списанието, което привнесе у нас вкуса на по-авангардните английски медии. Задълбочените му познания и внимателни наблюдения могат да начертаят невидими връзки между мач от Premiership и философски постулат, например. Текстовете на Цветков са вакханалия от попкултура, спонтанен абсурдизъм и нарочна високопарност. А музикалната му култура днес заслужава фина дисекция, преди съвсем – иронично – да изчезне от битието и коментарите му.
Как се е формирал музикалният ти вкус? Сложен въпрос. От невръстна възраст съм музикант – по начало пианист, после и китарист. Израснах предимно с класическа музика и джаз, и досега се смятам за нещо като безсмислен експерт и по двете. И докато моята учителка по клавир Лили Радоева ме “измъчваше” с Bach, Pachelbel и, по-късно, Chick Corea, внезапно – някъде към 8-годишна възраст – открих Led Zeppelin, Pink Floyd, Stones и т.н. Баща ми донесе от чужбина винилови плочи в немислимо соц-време – Led Zep IV, Exile On Main St., The Dark Side Of The Moon. Най-общо казано, винаги съм се придържал стриктно към музика за човешката “горница”, а не “долница” – ако заемем онзи прочут израз на Бахтин.
Защо безсмислен експерт? Знам толкова идиотски много за музиката, и особено за поп и рокмузиката, че в крайна сметка изгубих интерес. Някъде по пътя потъна най-важното – фенската сублимация. Днес вече почти не слушам популярна музика, предпочитам да се занимавам с други неща. То и без това след 1993-1994 рокът постепенно отмря като водеща популярна форма – и днес искрицата гениалност окончателно е отстъпила на маркетинга и въобще пазарния професионализъм. Иначе развитието на вкуса ме е довело дотам, че отдавна се мръщя дори на определени неща на Beethoven или Keith Jarrett. Но, като цяло, нещо се пречупи завинаги и любовта умря.
Има ли все пак личност, песен или банда, които са ти повлияли особено силно? Mozart, Bach, Chopin, Рахманинов. Ето ти и кратък блус и рокендрол-списък, не в някакъв определен ред: Elvis, Alexis Korner и целият т. нар. blues revival, Robert Johnson, Fats Domino, Everly Brothers, госпъл, нюорлийнският звук, James Brown, рокабили, дуу-уоп, Ray Charles, Sam Cooke, Roy Orbison, Johnny Cash, чикагският звук, The Beach Boys, тексаският звук, Rolling Stones, Jackie Wilson, The Byrds, фолк-рокът, The Beatles, Otis Redding, соулът, Motown, Cream, Dylan, B. B. King, протопънкът, The Doors, мемфиският звук, The Kinks, Janis Joplin, Iron Butterfly, Yes, The Who, Hendrix, Clapton, The Band, втората британска вълна, Led Zeppelin, арт-рокът (Brian Eno, ELP, King Crimson), джаз-рокът (McLaughlin, Zawinul), южняшкият рок, Lennon с Yoko, Bowie, Elton John, Al Green, фънкът, филаделфийският звук (Kenny Gamble), Steely Dan, Frank Zappa, Neil Young, Stevie Wonder, манхатънският звук, Springsteen, пънкът, пост-пънкът (най-вече Joy Division), регето, Elvis Costello, ню уейвът (Nick Lowe, Dave Edmunds), британският 80’s pop, американският глам-рок, грънджът. И т.н. до безкрай. А за пристрастията си в метъла или джаза даже не ми се почва.
© Вихрен Георгиев
И все пак – кога и къде слушаш музика през последните години? Никъде. Последният път, когато се вълнувах истински на концерт (ако не броим един-два класически), беше на Page/Plant в Париж, преди близо 20-ина години. Дотолкова съм “изстинал”, че дори чисто новият албум на Plant (Lullaby And The Ceaseless Roar) ми се струва направо абоминация спрямо личното му музикално наследство, да не говорим за „груповото”. От 15-ина години насам реално не слушам музика, вече само чета.
Кои са двата най-велики записа ever? Не знам. Преслава и Галена? Вторият и шестият от Бранденбургските концерти? The Dark Side Of The Moon? Въпрос на развитие на вкуса, наистина. И на главния мозък.
Има ли нещо в музиката тези дни, което смяташ за значимо? Да – Stones, заради вечната им ирония, още от Brian. Ще се цитирам, с ваше позволение: Stones’ attempt at “artfulness” never deadened their knack for certain commercially fermented blues-based songs – while mocking all blues purists. To insist that the Stones don’t reach you is, in a way, to assert a rather uninteresting crotchet of taste. For loving the Stones is a manifest of style; and not loving the Stones is simply to boast that you don’t like style itself.
Кога за последен път се появи нещо добро в българската музика? Стенли –Обсебен, 1999. И Тангра ІІ – концертите на D2 с Дани Баницата преди няколко години.
Има ли книга от и за музикант, която не трябва да изпуснем? Scar Tissue на Anthony Kiedis.
Каква е концепцията на твоя Boyscout-подкаст? My 60s – идиосинкратичен поглед към де факто непозната музика за повечето българи.
Какво ни липсва от тази епоха? Бунтът. Липсата на организиран младежки шейсетарски бунт срещу комунизма, по моему, ни засрамва спрямо великите ни бунтари – Асеневци, Левски, Раковски, Ботев, Бенковски, Алеко, Яворов и Вапцаров. Sad but true.
Ивайло [Noisy] Цветков е тук.
