Когато започнахме да работим с Pharrell Williams по-миналия януари, усетихме, че неговото време отново е дошло. Blurred Lines и Get Lucky олицетворяват поп музиката през изминалата година и вече сме готови да го изстреляме като глобалната супер звезда на 2014. Happy е само началото. Думите на шефа на Columbia Records Rob Stringer първоначално звучат странно, тъй като Skateboard P си е глобална звезда открай време, благодарение на изключително успешната продуцентска кариера с някои от най-големите поп и хип-хоп хитове за последните две десетилетия, многомилионните продажби и умно медийно позициониране на всичките му проекти. Всичко това би трябвало да ни накара да се замислим дали има какво повече да бъде постигнато. И все пак двайсетте жители на Бикънсфилд в щата Айова и кое да е друго забравено от Бога място на планетата разбраха за съществуването на Pharrell едва след включването му в доминиращата модерната класика Get Lucky. Тъкмо когато истерията по пайетените смокинги на Daft Punk бе затихнала, се появи най-щастливата песен напоследък Happy – логично продължение на Pharrell-овия ангажимент към симпатичната анимация Despicable Me. Умопомрачителният позитивизъм на парчето резонира в депресираната менталност на капиталистическия свят: Happy окупира първата позиция в класациите на повечето цивилизовани страни и продаде над три милиона копия само в Щатите и Великобритания.
Да, нещата не биха могли да изглеждат по-розови, но всичко е логичен резултат от досегашния дълъг път на Williams. Историята на Pharrell минава през продуцентското дуо The Neptunes, one-of-my-all-time-favorites формация N.E.R.D., налагането му като един от продуцентите с оптимално КПД, един солов албум за почесване на егото с един миниван музикални величия, циментирането му като знакова фигура в музикалния бизнес и икона за мъжкия стил, колаборации с hip производителите на облекло и така до наши дни, когато може да си позволи да отиде на Оскарите със смокинг и къси панталони до коляното. Ретроспекцията на кариерата му се получи малко дълга, но г-н Williams е много продуктивен. Толкова продуктивен, че докато Hans Zimmer води петминутен спор с Johnny Marr за саундтрака на The Amazing Spider-Man 2, Pharrell композира цяла песен на телефона си.
Говорейки за Zimmer, оставам леко учудена от факта, че немският композитор е писал струнните аранжименти за G I R L – вторият солов албум на Pharrell. Няма страшно, тук Zimmer не лази по нервите с оглушителни валдхорни ала презокеански лайнер, а по-скоро вдига продукцията с едно ниво нагоре. Доказателството за последното се появява още в интродукцията на откриващото парче Marilyn Monroe, от което се разбира, че за разлика от John F. Kennedy, Franc Ocean и Arcade Fire, Pharrell не иска not even Marilyn Monroe, no Cleopatra please, not even Joan of Arc. Какво по-подходящо начало за албум, посветен на жените, от песен за жени? Като жена няма да си кривя душата и ще призная, че песента е адски секси. То целият албум е адски секси. Не знам как успява, нo този човек има таланта постоянно да вади звуци, от които ти се приисква да танцуваш като Alesha Dixon в She Wants To Move на N.E.R.D.
За първия си солов албум Pharrell бе привикал доста известни приятели като Gwen Stefani, Jamie Cullum, Snoop Dogg, Jay Z, Kanye West, Nelly, Pusha T и Slim Thug, и въпреки посредствените продажби на тази all-star музикална оргия, In My Mind си остава удоволствие за слуха – пуснах си го онзи ден и звучеше толкова добре, колкото и през 2006. G I R L разчита на подобна формула, в която се включват Justin Timberlake, Kelly Osbourne, Timbaland, Miley Cyrus, Daft Punk, JoJo, Alicia Keys и почти-нашето-момиче Leah Labelle Vladovski. Когато видях участието на Daft Punk, си помислих, че е останало нещо неизползвано от сесиите към Random Access Memories. Gust Of Wind наистина звучи така. Няма лошо – колкото повече от Грами-албума на 2013, толкова повече. Това не е единственото дежавю в G I R L. Много от песните напомнят на стари парчета от дискографията на Pharrell – Hunter напомня на Backseat Love, а Gush – на Young Girl/Really Like You. Всички песни съдържат характерната универсална подправка Pharrell, която прави продуктите на Williams толкова апетитни – идеално балансирана смес от джаз, як бийт, малко психиделия и много фънк. Чисто концептуално, nerd-щината, заради която се влюбих в N.E.R.D., е доста слабо застъпена в G I R L, с изключение на спорадичните проблясъци като Taxidermy is on my walls, with the full description of the killin’ calls. Ако някой знае за каквато и да е друга песен с таксидермия, моля любезно да ми сигнализира.
Иначе се пее само за междуполовите отношения, независимо дали касаят сърцето, главата или гащите. Във връзка с последното, струва си да споменем наличието на забавни евтини аналогии като You wanna ride it, my motorcycle… Take it easy on the clutch, cause girl I like you в Come Get It Baе. Не че текстовете тип На Теслата Дръжката са ми любими, но всичко е направено с лекота и по-скоро провокира лека усмивка, а не раздразнена прозявка. В парчето участва нелицеприятната и умерено отблъскваща Miley Cyrus, която звучи учудващо яко и парчето е чук. Изобщо всяко парче е майсторски пипнато и има какво да му се хареса – дори първата част на Lost Queen със своята евтинееща трайбъл радиофоничност не звучи толкова зле след няколко преслушвания.
Не се сещам за нещо лошо, което Pharrell е направил в музикален смисъл. В най-тежките случаи е посредствено, но не и лошо. Williams притежава рядко срещана комбинация от огромен талант и безпогрешен пазарен усет – умение, култивирано в продължение на много години чрез метода проба и грешка, и довело до правилните поуки. Да ме прощава Rob Stringer, но никоя друга песен от G I R L няма да има успеха на Happy. Pharrell вече стигна локалният си максимум с Blurred Lines–Get Lucky–Happy комбото; след него очаквам сравнително затишие и няколко приятни клипа, които да зарадват фенското ми сърце. Не че съм черногледа, но колкото и да е хубав, албумът на Pharrell не е животопроменящ. И все пак няма да ви разочарована, ако решите да го пуснете. Lu/Trains In The Night
G I R L е на пазара.
