Тихомир Рачев не свири в група, но има усилвател и няколко китари, занимава се с гмуркане и подводно снимане и може да бъде видян на всеки добър стоунър рок концерт в града. Така де, няма по-забавно нещо от снимките на мода или красиви момичета, озвучени не от хомосексуален хаус и електроника, а от истински тежък рок като Eagles of Death Metal-ския Death By Sexy. Последното идва като най-сериозното доказателство, че освен жесток фотограф, Тишо Рачев е и страстен меломан, който не пропуска качествените ъндъграунд гигове в София и засрамва събеседниците с огромни познания за основните направления на съвременния рок, пънк, реге и джаз. Разговорите в почивките между отделните кадри са място за обсъждане на седемте му любими документални (и музикални) филма от последните 15-тина години.
Calle 54 (2000). Филм за 13 легенди в латин джаза, заснет с няколко камери на 35 мм филмова лента. Действието се развива основно в студио в Ню Йорк, на което е кръстен и самият филм. Кратките истории с много музика и спиращи дъха изпълнения са заснети в десет държави. Още помня лудия поглед на Michel Camilo, докато пръстите му препускат лудо по клавиатурата на рояла – просто зашеметяващо. Имах удоволствието да го гледам за първи път на голям екран на един фестивал и го препоръчвам не само на любителите на джаза, но и на всеки, който обича хубавата музика, подкрепена визуално от Fernando Trueba.
Rocksteady: The Roots of Reggae (2009) документира връзката между ска и реге музиката от корените на ямайския звук до заливането на планетата с южно-карибски ритми. Този наистина важен, поне според мен, жанр в историята на музиката е представен през очите и историите на част от най-известните представители на стила от времето, в което животът в Ямайка е спокоен, хората живеят в любов и се забавляват истински. Чудесната музикална селекция в саундтрака на този филм по прави много колоритен, типично по карибски.
Marley (2012). Първият официален биографичен филм за Bob Marley, който е одобрен от семейството на легендата. За щастие го гледах на голям екран и мога кажа само едно – този човек е ВЕЛИК. Имайте предвид следното: много харесвам реге и вибрацията, която носи, но не съм някакъв запален фен и наистина никога не съм се интересувал от историята на този стил и неговите изпълнители. За този филм може да се говори много, но е по-добре да се гледа и попива. Дори и да нямате отношение към реге музиката, със сигурност след Marley ще се сдобиете с такова към Bob.
Kurt Cobain: About a Son (2006). Един наистина различен филм за вокала и китарист на сиатълската гръндж банда. След като Cobain се самоуби, се разочаровах достатъчно, че някак си да скъсам връзката си с тази група за дълго време. Този филм обаче ме впечатли силно години по-късно. Единствената директна връзка на Kurt в историята в About a Son е озвучаването на кадрите с неговия глас и пасажи, извадени от дълга серия среднощни интервюта. Това е основата на повествование, изградено от музика, портрети и пейзажи от местата и градовете, в който е живял. По този начин представата за неговата история и живот добива още по-впечатляващ и живописен характер. About a Son e забележителен филм, който свършва неусетно. Един вид радио пиеса с картинки – истинско биографично аудио-визуално удоволствие.
Pearl Jam Twenty (2011). Филм за годишнината на една от най-любимите ми банди от тинейджърските години. Режисьорът на Twenty Cameron Crowe снима нови интервюта и ги монтират с много архивни кадри, за да се потопят дълбоко в историята и живота на групата. Висококачествен алтернативен рок и силен заряд за всеки, който може да отдели два часа, за да изживее 20-годишната история на Pearl Jam.
It Might Get Loud (2009). Неслучайно имам този филм на телефона си и не, нямам смартфон. It Might Get Loud е разказ за електрическата китара през погледа и ръцете на трима велики китаристи (и членове на емблематични групи) от три поколения в три различни направления на рок музиката. Събрани в средата на студио и обкръжени от своите китари и усилватели, Jimmy Page (Led Zeppelin), The Edge (U2) и Jack White (The White Stripes, The Raconteurs и The Dead Weather) могат да привлекат вниманието на абсолютно всеки човек. Филмът е препоръчителен и без родителски контрол – и децата трябва да знаят тези истории. Предупреждавам, че след края на филма се появява неистово желание да включите китарата в усилвателя и да разцепите квартала с яки жици.
Sound City (2013). Съвсем прясно заглавие от миналата година за историята на едноименното култово звукозаписно студио, което може да се похвали със записите на дузина легендарни албуми и своя аналогов пулт. Режисьорът Dave Grohl (Nirvana, Foo Fighters) печели с разказите и архивите на големи музиканти и не спира да те изненадва до самия край. Sound City e история, погледната през стъклото на апаратната.
Работата на Тихомир Рачев е в Boyscout и по-добрите български списания.
