Според Никола Шахпазов новият албум на Nick Cave и неговите The Bad Seeds е божествено тих и небесно красив.
Високопочитаемият мистър Cave заряза мустаците. Заедно с тях си отиде (поне за момента) проектът Grinderman, както и всички рокенрол вметки, онези почти гневни и много шумни включвания на брадатия Warren Ellis в пиесите на The Bad Seeds. Тук не преразказваме библейския сюжет за Самсон, даже напротив. Юдейският герой крие свръхестествена сила в своите коси, но мистър Cave съвсем не зависи от мустаците си. Австралиецът прекоси 80-те и 90-те, навлизайки в новото хилядолетие като комета – ярка, постоянно променяща цвета си, но все така отчетлива на музикалния небосвод. Мнозина биха казали, че неговият пик отдавна е достигнат… и няма да бъдат прави.
С Push The Sky Away той доказва, че е постигнал онова странно, недостъпно за толкова други състояние – той не може да направи слаб албум. Точно както Leonard Cohen и Tom Waits. Албумът е пълен антипод на двата (отлични) албума на Grinderman, а и на предния албум на Cave и The Bad Seeds (не по-малко силния Dig, Lazarus, Dig!). И нещо като неочаквано завръщане към The Good Son. Или пък по-спокойната част от Let Love In (мислете си за Nobody’s Baby Now и Ain’t Gonna Rain Anymore). Едновременно с това, албумът е амбивалентен – неочаквано тих и спокоен е, но пък, съвсем очаквано, звучи като едно единствено нещо – Nick Cave и The Bad Seeds.
Лишен от желанието за шум, гняв или каквато и да било хитовост, Push The Sky Away залага на бавно темпо, стародавен аналогов саунд, плаващи в пространството клавири, женски бекинг вокали, хипнотични семпли от Ellis и мракобесния наратив на Cave, заслушването в който е абсолютно задължително. Трудно е да си представим възприемането на този албум без отлични познания по английски – това са девет разказа, развити в достатъчно висок стил, за да доставят съответното удоволствие единствено на онези, които могат и искат да ги слушат, отново и отново. Не се и съмнявайте, че тук става дума за любов, черни коси, магически женски очи, секс и смърт, обвити в призрачно многословие и завихрени в онази постоморденистка поетичност на Cave.
Първото прослушване на албума трябва да приемете не за меродавно, а единствено за познавателно, защото той захапва за гърлото на втория или трети опит. Както повечето отлични издания, и това има спецификата да действа най-вече като едно цяло, а не като отделни песни, но ни е трудно да не изтъкнем Water’s Edge (ще ви напомни на Murder Ballads), енигматично-сексуалното Mermaids, както и мрачновато-блусарското Higgs Boson Blues.
Push The Sky Away излиза на 18 февруари. Можете да го притежавате на винил (с примамливо ниската цена от £17), диск и dvd в книга с дебели корици (£16) и мракобесният, ръчно изработен делукс пакет (£90). Никола Шахпазов е главен редактор на Програмата.