Филипина Стаменкова обикаля неуморно софийските улици и изложби, защото се вдъхновява най-вече от изкуството и общуването с различни хора. Макар и първоначално да изглежда свенлива, Филипина се занимава активно с милион неща и се успокоява с джаз музиката на своя баща. Когато работи, бакалавърът по текстил от Художествената Академия намира себе си в нетипични за текстилците материали и участва многократно с ръчно изработени огледални брошки на Culture Beat Pazar. Иначе Филипина обожава френското кино, сарказма на Woody Allen, музиката на Charlotte Gainsbourg, концептуалните произведения на Daniel Buren и вечното лице на модата Kate Moss. Както си личи по снимката, напоследък се увлича нездравословно по момчетата от The Grifters и не спира да мечтае за богатата култура на Ню Йорк.
Как стигна до джаза? Слушам го от малка заради баща ми, който колекционира адски много музика на различни носители. Преди много години имаше тефтерче с детайлно описание на всички аудио касети у дома: Quincy Jones, Brook Benton, Miles Davis. С времето касетките останаха в архива, но тефтерчето си е семейна реликва. Сега колекционираме дискографии на дискове и плочи. Освен това се интересуваме и от техника: последното попълнение е твърд диск, свързан с всички хай-фай системи и колони в апартамента. Не пропускаме и ежегодните изложения в София.
На какво те научи баща ти? Никой не може да те научи какво да слушаш и какво не, особено в джаза. Тази музика е създадена на основата на импровизацията и е добър начин да изразиш емоциите и душевното си състояние. Баща ми даде насоките, като ми пускаше това-онова. Аз си падах по класиките, а той – по новите експериментални неща. В началото се увличах по Ella и Louis заради вокалите, но това беше преди да разбера същината на чара на тази музика. При всеки от стиловете в джаза има нещо, което го прави уникален и несравним. Трябва да слушаш страшно много неща и да отделиш доста време, за да разбереш цялата философия на тази музика. Няма как да чуеш една композиция по един и същи начин повече от веднъж заради импровизациите и моментното състояние.
Преподаваш изкуство на деца в галерия Юзина. Пускам им различни стилове музика, като се ръководя от характера на темата, върху която работим. Пианото на Michel Petrucciani прави чудеса за концентрацията, помага им да се абстрахират от всичко и мислят само за работите си. Днешните деца са с доста добра музикална култура, която произлиза от семейството, досущ като при мен. Радвам се, че хората отделят внимание на това.
Къде можем да слушаме нещата, които обичаш? За огромно съжаление София не предлага много места за феновете на тази музика. Направо си е празна пазарна ниша. Щеше да е много хубаво да има поне един джаз клуб за хора без претенции, които искат да изпият по едно в компанията на малък и спретнат джаз оркестър. Музиканти има, но те се занимават с други по-популярни стилове музика. Очаквам някой да се престраши да наеме някое мазе. Дотогава: Sofia Live Club, концертите от програмата на Jazz FM и джаз феста в Банско.
Как събра музиката за подкаста? Започнах с класиките. Постарах се да подбера неща, които обхващат голяма част от историята на джаза. Включих мелодии, които ми напомнят за детството, а също така и мои находки от ровенето из съкровищата. Все пак се постарах да не бягам много от класическия чар и Louis Armstrong. Brubeck и Ellington са двама от най-заслужилите гениални пианисти и композитори. Винаги тестваме новите колони с любимото Justice Groove. Добавих няколко неща на лиричния и малко поп George Benson – впечатляващ китарист и певец от по-новата история на джаза. Marcus Miller е факир на няколко инструмента и най-вече на китарата, сигурно заради това е композирал някои от най-известните албуми на Miles Davis през 80-те. Другата му сила е филмовата музика. Michel Petrucianni е класически пианист, които влиза в джаза заради любовта си към композициите на Duke Ellington. И понеже обръщам внимание предимно на музиката, добавям и уникалния поет Gil Scott-Heron. Монологът на Herbie Hancock е с образователна цел. Човекът си казва всичко.
