Септември е силен месец за нови албуми. И докато британските групи напоследък се задоволяват с меланхоличен рок, психиделичен фолк и досаден спам в стряскащи измерения, ние наблягаме на северноамерикански групи, които спасяват положението в модерния китарен рокендрол.
The Physical World на Death From Above 1979
На Jesse Keeler (китари/синтезатори) и Sebastien Grainger (вокали/барабани) им трябваха шест години, за да се разберат помежду си и да запишат продължението на великолепния си дебют You’re a Woman, I’m a Machine от 2004. Идиотското име на едно от парчета в The Physical World (Right On, Frankenstein!) и стряскащата обложка (рисувани портрет на слепените като сиамски близнаци Keeler и Grainger със слонски хоботи вместо носове) са само за ташак, музиката не се е променила особено и продължава да разчита на триминутни енергични песни с експлозивни барабани, помитащи китарни рифове с много дисторшън и добре дозирана електроника, които изхабяват ухото у дома, но със сигурност ще звучат прекрасно на голям фестивал или в малък потен клуб. Virgins има леки препратки към стоунър рокa, но истинският характер на DFA1979 се крие в парчета като Cheap Talk, Crystal Ball, Nothing Left и Gemini – суров пулсиращ звук с много дълбок бас, злокобни рифове, който ти прерязват гърлото много, преди да се усетиш и изнасилени от блъскане барабани, които поддържат темпото. Тестостеронов акт от група, която не се нуждае от преоткриване, за да звучи завладяващо в по-малко от три минути. The Physical World e на пазара.
Най-доброто от албума: мелодията и мелодраматичния текст на White Is Red: Frankie was a heartbreaker/ I didn’t know it at the start/ She was only sixteen/ But she went and broke my heart
El Pintor на Interpol
Най-добре облечените музиканти в Ню Йорк имаха доста странен период след излизането на предпоследния си албум Interpol – оригиналният им басист с есесовски перчем Carlos Dеngler ги напусна смъртно обиден, а фронтменът Paul Banks издаде няколко самостоятелни проекта под псевдонима Julian Plenti и един кошмарен рап микстейп с много оригиналното заглавие Everybody on My Dick Like They Supposed to Be, вместо да си се съсредоточи върху дупето на приятелката си Helena Christensen и карането на сърф в Панама. За щастие, El Pintor е успешно завръщане към полирания, последователен и мизерен пост-рок и пост-пънк, който им позволи да се откроят на нюйорската сцена в началото на миналото десетилетия сред групи като The Strokes и Yeah Yeah Yeahs например. Албумът започва бързо и уверено с фестивалните All The Rage Back Home и My Desire и както се разбира от документалния филм за създаването на El Pintor, Banks е добавил много сериозен бас и фалцет към познатия отчаян и леко заплашителен баритон. Настроението отново продължава да бъде мрачно и обречено, подобно на всяка група, която се е засилила към 20-тата си годишнина (The National, някой, нещо?). Завръщането към добрата форма от ревютата на всички критици всъшност е завръщане към звука на първите два албума Turn On The Bright Lights и Antics. Напрежението от минорното Same Town, New Story (Feels like the whole world/ is up on my shoulders) се засилва още в My Blue Supreme и Breaker 1 (Come back, come back/ Final warning), за да умре задушено от виолата и цигулките в закриващото Twice As Hard. El Pintor е неоспоримо доказателство за способността на Interpol все още да записват ей така помежду другото отчаяни, но много елегантни и живописни песни. El Pintor е на пазара.
Най-доброто от албума: Anywhere, която събира на едно място всичките силни страни на Interpol
Encyclopedia на The Drums
Едноименният дебют на The Drums вкара мелодичния сърфистки рок на The Beach Boys и тинейджърската меланхолия обратно в съвременната инди музика. За втория албум Portamento писахме, че загатва за предстоящ шедьовър на нюйоркското дуо Jonny Pierce и Jacob Graham. Три противоречиви години по-късно (напускане на членове и смяна на лейбъли) двамата сякаш затварят цикъла и се връщат обратно там, откъдето започнаха – като двойка музиканти в Бруклин, които имат невероятен талант за писане на носталгични мелодии и проникновени текстове в традицията на The Smiths. Проблемите през последните 36 месеца няма как да не се отразят и върху песните в Encyclopedia. Така добре познатото мрачно настроение от Portamento се долавя още в откриващия първи сингъл Magic Mountain – най-агресивното парче в досегашната дискография на The Drums и различна интерпретация на стила на групата, в която можем да различим ясно и ретро футуристичните синтезатори от визуалния проект Visiomento (които биха звучали добре и като саундтрак в пародия на Досиетата Х). Очевидно групата се опитва да се откъсне от своята носталгична замечтаност и да експериментира по-сериозно с електрониката, което въобще не е лесно и навярно ще отблъсне част от хардкор феновете на The Drums (нека само си пуснат най-експерименталните парчета в албума Bell Laboratories и Wild Geese). Kiss Me Again е тазгодишното Let’s Go Surfing (The Drums) и Money (Portamento), a I Hope Time Doesn’t Change Him e замечтан електропоп с бавен ритъм и забележителен бас. Encyclopedia със сигурност не е шедьовъра, който очаквахме и ще Предизвика реакции в двете крайности. Остава да видим дали публиката е готова да приеме подобна посока от група, която иска да се измъкне от представата за слънчева Калифорния, без да има смелостта да се преоткрие напълно. Encyclopedia излиза на 23 септември.
Най-доброто от албума: There is Nothing Left заради барабаните на Joy Division, китарната психиделия на My Bloody Valentine, синтезаторите на Blood Orange и вокалa на Jonny Pierce
