Timeless е резултатът от натрупаната от Louse Kevin Celestin експертиза през последните четиринадесет години и заявка за доближаване до сюблимния пиков етап от кариерата му. Успехът на третия албум на Kaytranada принадлежи колкото на него, толкова и на десетките гости, които удрят по едно рамо със своите силни лични качества. В продължение на двадесет и една песни слушаме изпипано инструментално наслагване и темпови подскоци с нови за изпълнителя жанрови вдъхновения и разнолики вокални включвания от съмишлениците му – медени напеви на Rochelle Jordan над раздвижено пиано (Spit It Out и Lover/Friend), класен баритонов речитатив от Channel Tres (Drip Sweat и Stuntin), размяна на провокативни арендби реплики между Anderson .Paak и SIR (Do 2 Me), елегантни и съблазнителни включвания над афробийт основа от Childish Gambino (Witchy). Изненадите в Timeless са много и все приятни, а гладките преливания и пъстри жанрови плетеници правят едночасовия запис динамичен и ангажиращ – всичко най-добро от това, което вече сме чували от Kaytranada дотук и грациозно рушене на собствените му граници.
Kelly Moran минава през ноу уейв, електронна музика, джаз и свирене с Mitski, докато се настани в днешната си инкарнация – развива техниката подготвено пиано а ла големите американски композитор John Cage и Henry Cowell, черпи вдъхновение от Erik Satie и Tori Amos, намира дом в прогресивния лейбъл Warp. Moves In The Field e безобразно красив запис, в който американската мултиинструменталистка предлага 10 прелестни солови пиано композиции, в които клавишите валят като водопад, за да заблещукат и задърпат по най-тънките ви струни. Имате още минути за класика? Пуснете си Philip Glass Solo на легендарния вече 87-годишен американец, който прави своеобразен преглед и преосмисляне на богатато си наследство, или CAGE² на Bertrand Chamayou – френският пианист продължава да интерпретира същия този Cage, този път в колаборация с танцьорката и хореограф Élodie Sicard.
Tyler, The Creator описва последния си албум като най-личния в досегашната си кариера – онзи, в който е излял цялото си сърце, душа и чувства, барабар с всички преживявания от последните години. Хубавото в случая е, че не става въпрос за обикновен цитат от описанието на албума, а същински факт. Наслоен с много дълбоки нюансирани руминации за отношенията, съзряването, славата, наследството и семейството, Tyler подхожда смело към речитативите за религиозна вина и сексуалност (Take Your Mask Off), случайните забременявания (Hey Jane) и трудната логистика на полигамията (Darling, I) с обезоражаващата откровеност на виртуозен артист. Независимо дали рапира самоуверено (Thought I Was Dead, Sticky) или потъва в пасторалните мелодии и обрати на Judge Judy и други хаотични и бързопроменливи експерименти, г-н Okonma левитира умело над остроумието и арогантността по неимоверно привлекателен начин.
Незнайно е дали точно това е бил търсеният ефект, но, ако съществува твърде много музика, която се опитва да ангажира мислите и действията, то Chorus прави сякаш точно обратното. Разтоварва целия хор от тревоги, които озвучават съзнанието и го изпълва с музика, която е просто добра. С два албума зад гърба си австралийските специалисти по забъркването на психеделични джаз и фънк мъгли от синтезатори, китари и вокали Mildlife знаят прекрасно как да изпипат всеки детайл без да търсят грам напрежение или излишества. И ако нещата и да започват спокойно и плавно, в средата на албума като същинско любовно писмо към диско клубовете от 70-те се появява Musica. След това приповдигане Chorus отеква иронично като единствения инструментал в целия запис, но прави път за страхотен завършек с Future Life и Return To Centaurus, в които флейти, китарни сола, синтезатори, вокална синтетика и благодат се надпреварват деликатно за предимство в ушните миди.
След повече от десетгодишно приятелство и два албума, Still House Plants избухват с феноменален манифест на зловещо привлекателния си свободен арт рок/джаз, шамаросващ не само с безстрашното пеене и глас на Jessica Hickie-Kallenbach, но и с невероятно калибрираните барабани на David Kennedy и шугейз нацепени китари на Finlay Clark. Още кардинално смелото заглавие дава да се разбере, че си имаме работа с уверено експериментален албум, който пленява ума и стиска сърцето с безсрамно неподражаем звук, рефериращ слокор, пост-пънк и импровизационния характер на британската ню джаз сцена по стъписващо оригинален начин. Създаден от скрити титани, които звучат уж необяснимо хаотично и пренебрежително към обичайната куплет-припев-куплет структура, If I Don’t Make It, I Love U всъщност е демонстрация на майсторска симбиоза и допълване с взаимната игра между членовете на триото. Постмодерен колаж от фрагментации? О да, говорим за скромен, богат, но изключително красив, начупен и много ценен албум.
Ако Actress си беше изкарал паспорт в Украйна, в него щеше да пише именно Даррен Дж. Каннінгем. Защо английският артист е решил да озаглави албума си по този начин – концептуално решение или деликатен символ на подкрепа към украинския народ – не става ясно, тъй като Actress не е супер словоохотлив. Изданието представлява непрекъснат запис с продължителност от 54 минути и за пръв път се появява под формата на микс за Resident Advisor. Actress нарича музиката в Даррен Дж. Каннінгем колаж – едно от малкото неща, които споделя по повода. Траковете в изданието, което може да наричате и албум, и микс, и както решите, никога досега не са издавани и минават през ембиънт, техно и съвременни класически инструментали. Както винаги от Actress – едно приключение за слушане.
Всички, които постоянно отлагат реализирането на идеите си, изпадат в излишна скромност или болен перфекционизъм би трябвало да гледат на нея като идол. Впечатляващ е стоицизмът на Beth Gibbons и умението ѝ да излиза под прожекторите само когато трябва. Това е дебютният ѝ соло албум и едва пети в
започналата ѝ преди повече от три десетилетия кариера. Почти всичко с гласа ѝ е в трите проекта на Portishead (последния от 2007) и съвместния ѝ албум с Rustin Man (ex-Talk Talk) от 2002. Lives Outgrown споделя някои от тематичните нишки в новите албуми на The Cure и DIIV, но екзистенциалните питания са предадени не по буквален начин. Тук всичко е безкрайно наслоено и навързано, лабиринт от думи и звуци, който за търпеливите ще отведе до красиво и светло вместо тягостно пространство. Надяваме се и скоро да чуем музиката, която Gibbons записа инкогнито в София в края на 2023.
Близо десетилетие след като започва да прави собствена музика, дъщерята на легендарния басист Pino Palladino и студиен музикант за Jessie Ware, Sampha и Jai Paul издава фантастичен, разнообразен, стегнат и продуциран от самата нея дебют, какъвто се появява прекалено рядко. Макар очевидно да има добри контакти и да може да си позволи с доста сериозни хора, Fabiana се извисява над непотизма със съвършен поп дебют без пълнеж и нито една излишна песен. Създадени след края на нейна дълга връзка, десетте песни в едноименния дебют редят интимни руминации за любовта и самотата върху 80-тарска мозайка от арендби, соул, поп и диско в духа на Janet Jackson. Вместо да е обикновен трибют към своите вдъхновения, Fabiana Palladino преоткрива корените си през съвременния поглед на талантлив артист, способен да насища иначе полираната база с груби ъгли, експериментални барабани и интересни хрумки.
Като изцяло инструментален колектив, монреалските активисти несъмнено съзнават значимостта на заглавията да създават недвусмислен контекст за музиката си. Заглавието на осмия им албум заменя досегашния алегоричен драматизъм в полза на смразяващ документализъм, с пълното съзнание, че това ще е един от твърде редките поводи ужасяващата статистика на геноцида в Газа да бъде спомената в медиите. Когато днешната реалност надминава и най-апокалиптичните предсказания на ранните им албуми, Godspeed развяват чука на надеждата – по думите на Efrim Menuck – с все по-голяма сила. Докато мнозина ще предпочетат да се укрият под чезнещата сянка на отрицанието, Godspeed връчват грубите инструменти на колективизма и надеждата, с които да разбием стените на тази зона на интерес.
Радикален отпимизъм не е Dua Lip-овото заглавие, което критиците са очаквали да зашият на Nick Cave, Warren Ellis и The Bad Seeds. Все пак говорим за човек, който вече близо десетилетие преработва скръбта от загубата на двама от своите синове с албуми, концерти, мемоари, бюлетин, документални филми, саундтраци, керамика и други работи. Още първите секунди симфонична приповдигнатост на откриващата Song Of The Lake загатват, че този път всичко е съвсем различно – сякаш в цялата ужасна мъка Cave е намерил начин да се усмихне и да погледне отново с любов към живота. Мелодичната бомбастичност и амплитуди на песни като Frogs и Joy са еуфорията и възвишението, от която имате нужда.
