Шестият албум на Father John Misty не губи никакво време, преди да удари моментално със симфонична грандиозност и сардонично тежкарство още с откриващото едноименно Mahashmashana, а също и в седемминутни ужасно красиви апокалиптични епики (Screamland) и класически Josh Tillman-oви монолози (I Guess Time Just Makes Fools of Us All). Създавайки потентна и съвършена амалгама от най-силните страни на предишните си пет албума барабар с тяхното остроумие, екзистенциално отчаяние, любов и магичен трубадурлък, отчето вкарва самоуверена танцова стъпка (She Cleans Up), хумор (Josh Tillman and the Accidental Dose) и върховни мелодии (всяка от осемте песни в 50-минутния албум) в своеобразно тематично продължение на Chloë and the Next 20th Century (2022), което надскача всичко от досегашната му дискография със съвършена мелодраматичност, оркестрални сюблимации и лишени от прекалено его песни за вековете. 

За широката българска публика Deadletter се появиха на музикалния небосклон като подгряваща група за Editors, но с дебютния си албум Hysterical Strength задраскват етикета на неизвестността и заявяват себе си като едно от най-интересните имена в рока за 2024. Като идиом hysterical strength означава демонстрация на изключителна сила, надскачаща рамките на нормата, и се обяснява с рязко освобождаване на голямо количество адреналин.  Изглежда няма по-добро име, което да опише албума – тежък пост-пънк ритник, пребиващ със сурова емоция и припомнящ най-добрите времена на британския пънк от 80-те. В същото време звукът им не страда от снобарска хаотичност и много добре балансира експлозивната си агресия с мелодичност, спорадична готическа мистериозност и откровена британска поп-танцувалност. Текстовете са за ниво на владеене на английски език C2, и любителите на битовата ирония и сатира няма да останат разочаровани. А, да, има и саксофон. Като цяло, всички изисквания за отличен албум са отметнати.

Kneecap са трима келеши от Белфаст, които рапират за партита, наркотици и обединението на Северна Ирландия и Ирландия на смесица от английски и ирландски език върху агресивни рейв бийтове от Roland 404. Още с първите си парчета успяват да създадат толкова драма, че радиостанциите ги свалят от ефира. Псевдонимите им са Mo Chara, Móglaí Bap и DJ Próvaí – ако си мислите, че се произнасят сложно, трябва да видите истинските им имена. Във Fine Art момчетата продължават да възпяват работническата класа в Белфаст и да проповядват значението на езика за съхранението на ирландската култура, използвайки сатира, хумор и опаковайки всичко в своя суров чар. Тази година излезе и филм за живота на тримата, в който участват редом с Michael Fassbender. Носещ името на бандата, Kneecap вече взе награда на Sundance и в момента Kneecap са по пътя между крайния квартал и официалното предложение на Ирландия за oскарите.

Хюстънските сайкъделик рок иноватори ударно се завръщат към корените си в албум белязан от обрани вокали, впечатляващ емоционален заряд и интернационални мелодии с отличителен бас. A La Sala е верен на името си (кръстен на призива на басистката Laura Lee, с който като малко момиче събира цялото си семейство в дневната), албумът е своеобразен саундтрак на най-топлите моменти идилия с близки хора. Тук Khruangbin са напълно свободни от нуждата да експериментират и преоткриват себе си с нечувани жанрови плетеници и дават естествено консистентно и гладко музикално пътуване, което води към лични спомени и спотаени чувства. С няколко добре поставени интерлюдии за важни глътки въздух, Khruangbin се усещат в стихията си и в перфектна синергия – oт меки, плавни танци на барабани и китари насред приятно лежерна атмосфера, през спотаено вълнение и ескалиращ екстаз до изтънчен спагети уестърн и красива меланхолия с ориенталски мотиви, европейски джаз и раздвижен психеделичен фънк.

За да запише своя трети феноменален албум, Nilüfer Yanya и продуцентът Wilma Archer се потапят в инди-соул-хип-хоп влиянията на шедьовъра Painless (2022), за да изплуват не просто с емоционално интензивен и белязан от раните на порастването опус, а със спокойно самоуверен, мелодичен, зрял и поетичен албум, лавиращ между шепот и пеене с цяло (нежно) гърло. My Method Actor разказва нюансирано за преминаването от един житейски период в следващия с широкия размах на виртуозен талант за китарни и вокални мелодии, които звучат като модерна и топла инкарнация на грънджа и пост-пънка. Maкар често да загърбва спонтанността за сметка на микроменажираното мелодично съвършенство, тук Nilüfer Yanya опиянява с емоционални амплитуди (Call It Love), минималистични The Strоkes пинизи (Mutations), гръндж бенгъри (Like I Say) и обезоръжаваща ранимост (Wingspan).

Това е не само първият им албум от 16 години, но и излиза с 15 години закъснение. Още покрай предишния Robert Smith казваше, че предстои продължение и сега прави същото като описва Songs From a Lost World като част от поредица (донякъде, може да му повярваме – много от изпълнените на живо неиздадени песни през годините не са тук). Би било преувеличено да кажем, че новият албум е съизмерим със златната им ера, но на моменти се доближава на дъх разстояние от нея. Tук я има болезнената искреност, която липсваше при Memento Mori на Depeche Mode, смесва се със енергията, която Simple Minds се опитват да призоват във всеки един от късните си албуми, a музиката успява да увлече и съвсем ново поколение слушатели – нещо, което се оказва непреодолимо предизвикателство пред други завърнали се от епохата групи. The Cure влизат в зимата на кариерата си с креативен пик, подсилен и от активизма на Robert Smith срещу монопола на концертни организатори и завишените цени на билети.

След като успява да превърне предпоследния си албум Crash в суперуспех с правилните поп композитори далеч от авангардните залитания, Charli XCX признава чистосърдечно, че не може да го слуша. Kой би предложил, че ще успее да дефинира лятото и есента на 2024, създавайки абсолютен феномен с почти съвършния нишов характер на грубо полиран хипер и асид поп, потопен в нейната чувствителност, несигурности и вътрешни шеги за запознати? Опирайки се на доверени колаборатори като A. G. Cook и Easyfun, Brat сервира пулсиращи и много бързи парти парчета с повече нюанси, готин фактор и чувственост от болшинството попзвезди в съвременната м узика. Извън неговия успех и доминация през 2024, шестият албум на Charli XCX е страшно силен дестилат на комерсиалната музика такава, каквато трябва да бъде.

Diamond Jubilee на китариста и драг артист Patrick Flegel aka Cindy Lee е обширно пътешествие през летописите на рок и поп музиката. С призрачните си мелодии, текстурирани звукови пейзажи и сурова енергия, този амбициозен троен албум предлага носталгично и в същото време иновативно преживяване – 32-те песни пренасят за повече от 2 часа в отминала ера, черпейки вдъхновение от класическия рок, психеделичния поп и момичешките групи от 60-те и 70-те. Майсторското писане и отличителният вокал на Flegel създават едно извисено, цялостно и поглъщащо музикално произведение, за което стрийминг платформите явно не са достойни.

Преди да завие рязко с Death Jokes, Damon McMahon се учи да свири на пиано, да програмира дръм машини и да композира на Ableton, за да се научи да овладее композирането с авангардни семпли, пропити със спомените за рейв и рап партитата от неговите младини. Но вместо да затъне в нещо прекалено смело (или неслушаемо), Amen Dunes посича с триумфален меланж от експериментален поп, мелодичен нойз, инди рок, фолк и индустриални моменти, лавиращ между първоначално объркване и познатата майсторска мелодичност. За разлика от предходните интровертно екзистенциални албуми, този път McMahon влиза в ролята на страничен наблюдател на собствените си истории и колажира критиката към възхваляването на насилието, принудата, стадния манталитет, разрушителния индивидуализъм и социалните проблеми на американското общество. Дори след тотална промяна в начина на композиране, McMahon пак звучи като стария неподражаем Amen Dunes, че и отгоре.

5 години след фантастичния Quiet Signs, Jessica Pratt продължава печелившата досега формула със кратък запис от 9 крехки, красиви композиции, но хвърля по-широка музикална мрежа – залага на богат инструментариум (глокеншпил, флейта, саксофон, мелотрон, синтезатор), заземява се с нежни перкусии (включително тимпани и барабанна машина), инфузира бегла боса нова в Better Hate или нежен барок  в брилянтната Life is. Напук на цялото това изобилие четвъртият запис на Pratt е перфектно премерен, лишен от всякакво прекомерно усилие и абсолютна наслада от кристалното качество на звука, през майсторските мелодии, до летливите й ла ла ла-та. Самата Pratt казва, че отпратка е онази микро ера на поп музиката от 60-те на атмосферни аранжименти, които звучат като в снежно кълбо. Казано сторено – Here In The Pitch е вълшебен със своята лекота, поетичност и музикалност албум, в който цялото надхвърля сумата на частите си. Pratt звучи все по-категорчно и се заявява още по-уверено не само извън рамките на традиционния фолк, но и на терена на съвременната музикална сцена въобще.