Стигате някъде до половината на откриващата Three Roads и вече е ясно – Omni ще се слуша внимателно и ще се разкрива поетапно. Сигнално червеното в обложката подсказва, че ефектът все пак ще е по-скоро ударен, отколкото медитативен. Четири години след минималистичния, акустичен Milkteeth – един от онези локдаун албуми, в които можеше да се сгушиш и за половин час да не мислиш за външния свят – англичанинът Douglas Dare отваря нова глава с електронния, екстровертен и многопластов четвърти албум Omni. Рядко се наблюдава такава метаморфоза без да се губи каквото и да е от есенцията, а футуристичният и андрогинен имидж е и визуален мост към драг персоната му извън музиката. Албум на скорост и в постоянна промяна.

People don’t change / people stay the same / We are what we are, пее Hannah Reid във Fakest Bitch с характерния си ангелски глас. Това, изглежда, важи в пълна сила и за London Grammar като формация – четвъртата им дългосвиреща творба The Greatest Love предлага още от същото – сериозна и интелигентна поп музика, пипнати аранжименти, които още повече да подсилят ефекта от омагьосващия глас на впечатляващата им вокалистка. Албумът в известен смисъл прилича на Californian Soil – триото отново залага на по-кинематографичния звук и по-въздействащи звукови пейзажи, събирайки меланхолия, катарзис, отчаяние, надежда и целия спектър от междинни емоции в 10 сякаш биографични песни. Доколко текстовете се базират на реални лица и събития може само да гадаете, но е сигурно, че композицията, дала име на албума, с дължи на това, чe Reid стана майка тази година. Това по нейни думи, я е направило по-креативна от всякога – ще чакаме с нетърпение за доказателство.

На 19 години Kelly Lee Owens работи като медицинска сестра в отделение за раково болни. Държах ръцете на хората, докато умираха, споделя преди години в интервю. Меланхолията и тъгата са част от музиката на уелската продуцентка и певица през цялата ѝ кариера, ще я откриете и в последния й запис Dreamstate. Това обаче не го прави мрачен – меланхоличното е обвито в бърз, приповдигнат и жизнен дриймпоп. Вокалите и синт инструменталите създават чувство за свобода, еуфория и очакване. От самото начало на кариерата си Owens работи със супер добри артисти като Daniel Avery (за когото записва вокали в албума му Drone Logic), а в Dreamstate колаборира с Bicep и Tom Rowlands от The Chemical Brothers, чието влияние лесно ще усетите в 10-те трака.

Mohammed Syfkhan създава дебютния си албум на почти 60-годишна възраст след най-турбулетната декада в живота си. Сирийският кюрд работи като медицински асистент и свири на бузуки в популярен сватбен оркестър в Ар-Ракка, докато градът е завладян от Ислямска държава през 2013 . В (продължаващия до ден днешен) хаос в Сирия, Syfkhan губи един от синовете си и побягва с останалите членове на семейството към Европа. Част от фамилията намира подслон в Германия, а той, съпругата му и дъщеря им са приети от Ирландия. Първоначално свири с вярното си бузуки по сбирки на сирийската и кюрдската общност, следват фестивали и среща с Willie Stuart, основател на лейбъла Nyahh Records. Свиря и пея много египетски, иракски, йеменски, марокански, алжирски, йордански и палестински песни, в допълнение към кюрдски и турски. Това е миксът от музика, която дойде с мен от моята страна. Част от тях влизат в I Am Kurdish, заедно с негови авторски композиции (като вдъхновената от личната му трагедия заглавна песен) – албум с огромен емоционален заряд за корените, загубата и любовта, който звучи толкова екзотично, колкото и близко. Няма да го намерите в Spotify, но може да чуете и купите тук.

Преди десетина години DIIV бяха сред многото групи в Щатите, които намираха една неизследвана точка между нойз рока и шугейза с щипка пост-пънк. Сега са като че ли сред малкото успeли да преминат отвъд и да се развиват с всяка глава от историята си (която в техния случай в определен етап беше изключително турбулентна). Към DIIV имаше високи очаквания след перфектния Deceiver и изминалите пет години от появата му. Frog in Boiling Water може би не стига до изкристализирания звук на предшественика си и липсата на по-ударни песни прави навлизането в притихналите вокали на Zachary Cole малко по-трудно. Но именно смелостта на DIIV от време на време да са абстрактни и предизвикателни прави и песните тук ценни – дава обещание, че каквото и да последва, то отново ще покаже различна страна на групата. Постоянен остава алармисткият им поглед към света, (в) който
живеем.

Начинът, по който Nala Sinephro полира изобретателните си мелодии до съвършенство без начало и край, е виден и на обложката на Endlessness – последният фантастичен албум на чудото от карибско-белгийски произход. Безкрайното преплитане на красиво оркестрирани джаз и електроника с педална арфа, модулен синтезатор, перкусии и синтезатори е продължително, развиващото се и пулсиращо апреджо като метафора за човешкото съществуване. Макар на моменти да се усеща като потъване в медитативен ембиънт и спиритуален джаз, Endlessness изненадва постоянно с напрегнатите завои на своята мека и успокояваща прегръдка. Балсам за душата.

Something in the Room She Moves хипнотизира със звук и емоция. Иновативният шести албум на родената в Милуоки Julia Holter e създаден по време на пандемията, когато ражда и първото си дете. Неслучайно музиката този път задълбава в теми като майчинство, скръб и любов, изразени чрез ефирни вокали, сложна инструментация и нетрадиционни структури. С всяко слушане албумът се разкрива в нови пластове на смисъл и музикална сложност, а песни като Something in the Room She Moves, Sun Girl и Evening Mood даряват с едно непредсказуемо и интимно преживяване, едновременно деликатно и мощно.

The Marías пробиват в поп рок и инди средите с омайваща комбинация от меки, изпълнени с чувствена романтика вокали от María Zardoya, която игриво и някак небрежно прескача между темите за любовта, раздялата и връзката със себе си, както и между английски и испански лирики. Помагат и изпипаната продукция, обединяваща меланж от танцувални бийтове и инструментали с латино и джаз ритми, синтов инди поп, сайкъделик и соул мотиви. Всичко това присъства и във втория дългосвирещ албум на бандата – идващ след половин година възстановяване от сериозения емоционален катаклизъм, отразен в раздялата между Zardoya и Josh Conway (барабани). Тук наглед познатият звук е поднесен с нов емоционален заряд, повече внимание към детайла и щипка нови вдъхновения. Submarine държи здрава концептуална нишка и използва приглушени вокали и китари, хитри семпли, шумни синтезатори и експериментално наслояване, за да разкаже за последните любовни трепети, личностни битки и дълбоки размисли на пуерториканката, която танцува хипнотично в съзнанието ни с всяка изречена дума.

Anderson .Paak и Knxwledge ловко отскачат встрани от примамливата пътека на репликиране на успеха на
дебютния си албум. В Why Lawd? супердуото се усеща по-смело и зряло, музикално разкрепостено и напаснато. Вратите на лъскавия Нисан Сентра се отварят с кратка ритмична ода за благодарността (ThankU с Dave Chappelle и Johnnie Wilder Jr.), а лежерното, но задълбочаващо се с всеки километър нощното шофиране е приятелски разговор прескачащ между завидна увереност (86Setra), себеанализа за минали грешки (Move On, She Used), открита уязвимост (Keep Her, From Here) и залитане по мимолетни изкушения с дълготрайни последствия (Where I Been, Daydreaming). От радиото му звучат полирани лоу-фай бийтове с отчетлив бас, палави вокали и бързи рими, съблазнителни инструменатли с изпипана мелодичност и танцувално темпо, арендби, джаз, синтуeйв и клубна електроника за фон.

Транс, брейкбийт, дръменбейс, амбиент – дебютният албум на шведското дуо Suite Simone звучи като ода към клубната музика на 90-те и 00-те. Rebecca Scheja (диджей, актриса и половинка от дуото Rebecca & Fiona) и Viggo Dyst (диджей и продуцент) се запознават по време на лагер за писане на музика в разгара на ковид пандемията и моментално усещат, че са създадени един за друг – свързва ги любовта към електронната музика, онзи така специфичен шведски усет за перфектната мелодия, (само)иронията и чувството за естетика. Сядат заедно, за да направят Lost In Love, и са толкова доволни от резултата, че решават да се вземат дългосрочно. Bird среща напомани, еуфорични инструментали със меланхоличните вокали на Scheja и ще ви напомни за много, добре забравени герои на евроденс сцената, за която правят нещо подобно, което Sally Shapiro направиха за итало диското. Въпреки всички слоеве, ефекти и семпли (Loleatta Holloway, Michael Jackson), музиката на дуото звучи много чисто, интимно и атмосферно. По много начини Bird е антитеза на Brat – нула хайп, никаква грапавина и ни една препатка към бързооборотната съвременна поп култура – само и единствено супер емоционален, бистър рейв поп за интроверти.