
THE SMILE – Wall оf Eyes (XL)
Две години след дебютния си албум, The Smile звучат още по-самоуверено, интересно и нахъсани за велики неща. Разбира се, триото на Thom Yorke и Jonny Greenwood от Radiohead и барабаниста Tom Skinner (eкс-Sons of Kemet) няма никаква нужда от потупване по рамото, защото очевидно е не само дяволски продуктивно, но и все по-добре сработено. Два албума и един концертен запис за по-малко от 21 месеца може да звучи като заплаха за основната група на два от титулярите, но няма страшно – честотата на нова музика говори само за това колко добре се забавляват. А The Smile очевидно не са просто страничен проект, а сериозна група с убийствена спойка помежду си.
Wall of Eyes разлива своите пост-пънк прогресивни мелодии за пиано, китари и грууви перкусии до сериозно спускане в подсъзнателните дебри на фрий джаза, космическата психеделия и 70-арския краут и прогресив рок (Under Our Pillows), но без да звучат крайно авантюристично, дори напротив – много меко, опушено, елегантно и интересно дори в най-смелите завои към непознати, но странно привлекателни, сякаш приказни места. Подобно на предходния албум A Light for Attracting Attention, и тук основната притегателна сила е в невероятния баланс между спокойствие, звукова хипноза и неуловимо повишаваща се енергия, които те карат да се усещаш като под синестезия (или поне така си я представяме).
Цялото това усещане за лекота и атмосферичност е постижимо за малцина, но The Smile се справят с деликатни и ефирни китари (Bending Hectic преди да избухне във финалната кода), спотаено доминиращи симфонични секции (с изумително красиви аранжименти от London Contemporary Orchestra) aла музиката на Greenwood за филмите на Paul Thomas Anderson, Jane Campion и Pablo Larraín (Friend Of A Friend), къси рифове и въртящ се като торнадо ритъм (Read The Room). Усещайки се изцяло като добре обмислено и изрепетирано по концерти естествено продължение на дебюта, песните в Wall of Eyes звучат изпипани и преливащи хомогенно една в друга по начин, (вероятно) способен да заличи факта, че повечето са познати от концертни записи и онлайн форуми през годините, само с две съществени изключения.
Лошо няма. Естествената прогресия е нещо хубаво, стига да е в ръцете на талантливи музиканти с интерес към звуковите опити извън студио. И да, макар да пише The Smile, тежките фенове на легендарната английска група няма как да не ги усещат (песните, а защо не и самата тройка) и като леко Radiohead-ски. Бягайки от задълженията на основните си проекти обаче, Yorke, Greenwood и Skinner използват The Smile като поле за дълбоки, мелодични и извънредно красиви експерименти – никога статични, винаги готови да се развият някъде и нейде неочаквано. Wall of Eyes гъмжи от музика, която увлича опасно в своята дълбочина като подводно течение, но никога не събаря като цунами и за добро. Хубавата новина е, че ще можем да ги видим на живо в София на 18 юни. 4,5/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP

PHILIP GLASS – Philip Glass Solo (Orange Music)
В средата на март 2020, 83-годишният тогава Philip Glass е в разгара на последното си турне. Подобно на всички останали, първото ковид затваряне принуждава влиятелния американски пианист и композитор да се оттегли в своя нюйоркски апартамент. Ковид пандемията ликвидира концерти и превръша домовете в студия и сцени, а Glass си дава сметка как след близо половин век на непрекъснати обиколки, за пръв път има достатъчно време да свири и да се преоткрие (по необходимост) с любимия си роял Baldwin. Philip Glass Solo събира преразгледани и записани наново негови ранни творби за пиано, част от които създадени за албума Solo Piano от 1989. Изпитвайки любопитство към човека, който ги е написал преди близо 35 и повече години, минималистът Glass се самоанализира като композитор, изпълнител и слушател от дистанцията на времето, за да преоткрие и интерпретира старата си музика със свободните китки и пръсти на 86-годишен титан, способен и спокоен да импровизира. Philip Glass Solo e едновременно своеобразна капсула на времето, отражение на десетилетия композиране и свирене и моментна снимка на начина, по който американецът разбира музиката – интимно, у дома, сам със своя роял. 4/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP

BARBARA MORGENSTERN – In Anderem Licht (Staatsakt)
Повече от пет години след прекрасния Unschuld & Verwüstung, Barbara Morgenstern се завръща с нов албум, записан в легендарния берлински комплекс Hansa Studios. Феновете на по-ранния синтпоп на певицата, композитор и пианист от Западна Германия, свикнали да я виждат като съществена част от електронния авангард на страната, трябва да се пренастроят за нещо съвсем различно. Morgernstern обръща гръб на електронните инструменти и записва магически камерен албум за надвисналата климатична катастрофа, нуждата от социална трансформация и надеждата за излизане от всеобщата кома и парализа. Вместо да да композира както обикновено на своя компютър, Morgenstern измисля мелодиите на своето пиано и ги доразработва и записва с ансамбъл от гостуващи класически и джаз музиканти. Акустичната атмосфера на In Anderem Licht не е лишена от драматично напрежение и неочаквани завои, но всичко се случва с елегантния характер на сродни изпълнителки като Tamara Lindeman (The Weather Station). Всяка от единайсетте пиеси се върти околи пиано мелодиите на Morgenstern, спотаени в топлите прегръдки на струнни инструменти, двоен бас и перкусии. Работата по оригиналната музика за театралните представления на Rimini Protokoll очевидно се е отразила повече от добре. Другата светлина на Barbara e меланхоличният и приповдигнат пасторален балсам, от който имате нужда. 4/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC

FUTURE ISLANDS – People Who Aren’t There Anymore (4AD)
Десетилетие след онова паметно изпълнение при Letterman и стотици екзалтиращи концерти по-късно, Future Islands все още са неоспоримо олицетворение на съвременния модерен синтпоп. Вместо да завива драстично или да се отдава на разнолики експерименти, балтиморската група продължава да дълбае там, където винаги се е справяла безупречно – в перфектния меланж от извисен синтпоп, инди рок, съвсем лек фънк, психеделия и 80-арска фонова електроника. Разбира се, нищо нямаше да е така въздействащо без емоционалните вокали и съкровени текстове на Samuel Т. Herring, способни да извадят на повърхността и най-суровата болка, за да тушират с непреклонен оптимизъм и заземено примирение.
People Who Aren’t There Anymore оправдава своето име с поглед към неизбежните ктаклизми в живота, тежките емоционални загуби и съкрушителните раздели, зад чието успешно и раздирящо гърдите разрушително изваждане си има ясни причини. Записван в продължение на три години (2020-2023), през които Herring се сблъсква с тежък развод, ковид депресия и загуба на мно близки (saw one friend overdose, another took his life в Give Me The Ghost Back), седмият албум на Future Islands e все по-концентриран и стряскащо откровен дестилат от най-силните им страни и склонността да се разголва без страх.
Без да предлагат нещо кой знае колко по-различно от досегашното, липсващите хора късат сърца и ги зашиват обратно внимателно с убедителен урок по постоянство и вяра в самите нас. Другото спасение на People Who Aren’t There Anymore идва чрез добре вплетените нови музикални мотиви (нигерийски фънк в Iris, дарк уейв градация в King Of Sweden) и свръхчовешката и неподлежаща на омръзване емоционалност на Herring и неговите екзалтиращи истории за изпепеляващи любови и пагубни сърцеразбивачи. Именно в преходните моменти между двете състояния се крие тягостното напрежение, породено от дилемата дали да потънем в отчаяние или да продължим да се борим (the pain is never ending/but I’m forgiving, at least в Thief).
Дори и без грандиозно преоткриване и еволюция, Future Islands остават в играта с непрекъснато надграждане и хипнотично движение. А ние ги следваме в тягостното пътуване през ужасяващата реалност от неспособността да забавим времето и да заличим белезите на любовта (King Of Sweden), през неописуемата тежест на раздялата и последвала я вкочаняваща самота (The Fight) до трудно извоюваното примирение, че някои хора изчезват, а други си тръгват сами (The Garden Wheel). 3,5/5 – Владимир Господинов
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC или BANDCAMP

LESCOP – Rêve Рarti (Labrea)
Бледият барон на студения френски уейв и сексуален синтпоп си дава малко време за рокендрол експерименти с пичовете в общата им група Serpent, преди да се отдаде отново на композиране и скромни танци в основната си инкарнация. Повече от седем години след последния си албум Echo и само година след последните инди пънк хитачки с парижката банда, Lescop се завръща с мрачно озаглавен (мечта-фира в свободен превод от френски) и но много хомогенен трети албум, вдъхновен от преоткриването във всичките му измерения. Макар да е едно от най-интересните имена на френската нова вълна в съвременния поп, Matthieu Lescop никога не забравя своите пънк рок корени с Asyl, а само ги полира и преобразява под формата на интимен синти бунт, провокиран от бурите на сърцето и персоналните проблеми. Oбръщайки се към екзистенциалните търсения на първия си голям хит La Forêt, харизматичният Matthieu се събира с продуцента Thibault Frisoni и отива в английския град Брайтън, за да запише тринайсет обсебващо магнетични песни за любов и прераждане. Независимо дали препуска с огнени синти колесници (Elle), гърчи се елегантно с 80-арски глич поп (Les Garçons), експлоатира познатия си звук (Radio и Exotica), чисти всичко излишно (Rêve Рarti), върти съвършенa индитроника (Le Jeu) или си отива върховно в дуети с нежните гласове на Izïa, Halo Maud и Laura Cahen, Lescop прескача езиковата бариера с радиофонични, семпли, но винаги вълнуващи пиеси на границата между мрака и еуфоричното озарение. 4/5 – Светослав Петров
Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC
Всеки албум е независим избор на нашите редактори. Ако поръчате през Apple Music, можем да получим малка партньорска комисионна.