Happier Than Ever: Billie Eilish дълбае в тъмните страни на славата

Безскрупулният и понякога убийствен натиск на музикалната индустрия, постоянната критика (на облекло, тяло и какво ли не) и обвинения (в расизъм и фалшив флирт с гей аудиторията) и мрачното влияние на глобалната слава върху всеки аспект от личния живот не са успели да прекършат фатално деликатните рамене и психика на Billie Eilish. Нито пък да нанесат фатален удар върху таланта на 19-годишната суперзвезда да изследва задълбочено и зряло за годините си темата за тийнейдърското съзряване с най-силното си оръжие – спотаено пеене с вероятно най-разпознаваемия и влиятелен глас в модерния алтернативен поп.

Досадната полемика около нейната телесна позитивност, себеприемане, феминизъм и отказ от хиперсексуализация, поне преди да влезе в настоящия си имидж на платинено руса сексбомба (с Vogue корица по бельо от Agent Provocateur и корсет от Gucci) обаче разсейва от същинските музикални достойнства на Elish и нейния брат и продуцент Finneas O’Connell. Колкото и да се опитва да демонстрира непукизъм и да не съобразява с меннието на околните, морните дълбоки очи и сълза върху бузата от обложката на Happier Than Ever  (Darkroom/Interscope) са ясен знак, че настоящият живот на Eilish съвсем не е розов.

Макар да не се отклонява далеч от музикалните корени на свръхуспешния дебют When We All Fall Asleep, Where Do We Go?, най-дългоочакваният албум на 2021 (ако съдим по предварителните поръчки в Apple) e завидно богато, добре текстурирано и интелигентно нюансирано изследване на човешките взаимоотношения и тъмните страни на славата през погледа на стара душа и млада жена, която е достатъчно далновидна и честна със себе си и своята публика, за да не са прави на много близка до живота на своята публика след милиони продадени албуми, разпродадени турнета, половин дузина Grammy-та и дори Bond песен.    

Но вместо да мърмори познатия рефрен как всичко е зле, никой не я разбира и колко е тъпо да не можеш да джиткаш спокойно с черен мускулест автомобил и да излизаш на срещи, без да те преследват десетки папараци, Eilish продължава да разкрива своите терзания, но не първосигнално и забавно детински като в дебюта, а най-вече между редовете или с директни интимни признания и алюзии. Темите за психичното здраве, младежкото приятелство, първите пориви на любовта и депресията и самонараняването от When We All Fall Asleep… еволюират естествено до порастването и осъзнаването на собствената сексуалност, появили се (за кратко) като мотив още в предпандемичните концерти на Eilish под формата на филмов среден пръст за всички критици.

Въпросната минорна кода Not My Responsibility е нещо като вододел и своеобразна гранична линия между двете основни части на Happier Than Ever. Guardian го центрира като албум за секс, контрол и воайорство, но Eilish не се замисля да се гмурне с главата напред, много по-зряло и освежаващо смирено в темите за пагубното влияние на задушаващата слава в ерата на социалните мрежи (Overheated и NDA), смъртта (Everybody Dies), токсичните връзки и принуда (Your Power и Getting Older), загубата на невиността (Goldwing) и невъзможния баланс между нуждата от романтика и любов и изискванията на собствената й кариера (My Future).

Чисто продуцентски, вторият албум на Eilish бяга почти винаги от леснозапомнящите се радио сингли и продължава музикалната стилистика на дебюта със сдържани, предимно тихи и винаги интимни вокали и многогласни хармонии, електронен поп с много бас и ясно изявено желание за въртене на слушалки и акустична китара за най-чувствените моменти. Хубавото този път е, че Finneas се отпуска достатъчно, че да експериментира доволно не само с познатата палитра, но и с някои хитри врътки като неочаквания преход от ангелски акапелен хор към тежкарска среднощна електроника във върховното и престъпно кратко Goldwing.         

Разбира се, подобни експерименти и жанрови завои понякога се получават отлично (като в хипнотичния пулсиращ ритъм и променящ се вой на опияняващото, телесно и приятно абразивно техно Oxytocin, което плаче за силен бас в много потен клуб), а друг път направо куцат (неубедителното Billie Bossa Nova и едноименната кода Happier Тhan Ever, започваща с лоу-фай акустична китара и кулминираща с многоканална експлозия на китари и барабани, създадена сякаш само да закрива концерти на стадиони).  

Единственият осезаем недостатък във втория албум на EIlish е продукт на нейното иначе отлично решение да не се разпилява и да не отговаря на очакванията, като не работи с външни продуценти, а само с брат си Finneas. Последното лишата и двамата от шанс и трез поглед, който да им помогне да се разделят с някои пълнежи и б-страни и да стегнат 56-минутния (?!?) Happier Than Ever дотолкова, че да не се влачи в някои от по-слабите си моменти. Добър пример за подобен самоконтрол е Clairo и нейния Jack Antonoff-ски втори албум след виралния успех на дебюта. И без него обаче, Eilish звучи като достатъчно мъдра, за да продължи да се опознава и да експериментира смело по автентичен и интимен начин, без да дразни. Чудесните мелодии, текстове и идеи в Happier Than Ever е точно такава заявка – повече собствено Аз, по-малко слушане и повече време в доминиране на индустрия и публика, които не могат да я контролират, но продължават да я обичат и да и се подчиняват безпрекословно. 4/5

Слушай в SPOTIFY/ Купи от APPLE MUSIC

Всеки албум е независим избор на нашите редактори. Ако поръчате през Apple Music, можем да получим малка партньорска комисионна.