Владимир Константинов пише за новия албум на Nine Inch Nails.
I am not who I used to be/ I’ve become something else пее Trent Reznor в едно от парчетата в Hesitation Marks и това може да е най-кратката и точна рецензия на новия му албум. Слуховете, че това е най-добрият албум на Nine Inch Nails, са силно преувеличени. Добрата новина е, че Hesitation Marks е различен от всичко, което сме свикнали да очакваме от Reznor. Елементът на изненада е най-силният коз на диска и той го изиграва учудващо добре.
The Eater of Dreams. Нервния пукот на стържеща във винила игла, надигащата се вълна от абразивен шум и прекарания през ефекти глас звучат доста обнадеждаващо за феновете на Reznor от периода на The Downward Spiral, но радостта им (както и моята) е обречена да бъде кратка. С продължителността си от 25 секунди уводното парче е нещо като звуков контрапункт на всичко, което се случва в диска нататък.
Copy of A. Reznor е изследвал темата за отчаянието и загубата на смисъл от много ъгли. Тази песен е по-спокойния и улегнал вариант на Every Day Is Exactly The Same – гневът е отстъпил място на меланхолична съзерцателност и Copy of A, колкото и богохулно да звучи, би стояла добре и във всеки от последните албуми на Moby.
Come Back Haunted. Първи сингъл, който едновременно вади от гардероба скелетите на диското и дължи талантливо опростения си бийт на EBM-легенди като Front 242. Плюс перфектен (и може би ироничен) припев Just can’t stop/ Came back ha-haunted.
Find My Way. Oще един пример за изчистването на звука на Nine Inch Nails от ефекти и шумови украси. Reznor знае, че минимализмът на болничната стая е по-добра метафора за смесицата от надежда и отчаяние, която ни съпътства през целия ни живот, и от най-разточителната и мрачна симфония.
All Time Low. Учудващо бодро (предвид заглавието) начало с лек източен мотив. Фалцетен припев, който пристъпва до самата граница на 70-арския соул, но благоразумно не я пресича. Казано накратко Ню Уейв за възрастни в добрите традиции на LCD Soundsystem.
Disappointed. Бийт, все едно взет под индиго от детройтската хаус школа и звучащ като записан в баня протяжен вокал, който не държи да се съобразява с ритъма. Disappointed звучи като сглобена от две нямащи много общо едно с друго парчета. В случая това е ефект, а не дефект.
Everything. Първата наистина шумна песен и нещо като рекапитулация на успешната борба на Reznor с многобройните му вътрешни демони. Предвид факта, че те бяха основно гориво за музата му, дали това е хубаво или лошо в творчески план, остава открит.
Satellite. Ударна порция футуристичен синт поп мрак в най-добрите традици на Gary Numan, Fad Gadget и Motor. Най-доброто парче в албума и най-отдалеченото от това, което очакваме от Reznor. Убийствено подходящо за техно ремикси.
Various Methods of Escape. Прекаран и поставен далеч назад в микса глас, който отново стъпва в градинката на Moby. И обичайният, изтерзан Trent: I cannot trust myself/ I’ve got to let go.
Running. Вторият вътрешен пик в албума. Тематично продължение на предишното парче и страхотен бийт, който вече става и за танцуване. Клаустрофобично техно за фенове на Vatican Shadow, Silent Sevant и Pansonic.
I Would For You. Класически trentreznor-овски химн на самосъжалението с клиширан текст This would happen all again/ I only have myself to blame. Най-слабата песен в албума.
In Two. Абсолютният антипод на предишното парче, много ефекти, шум, грубиянски начупен брейкбийт. Reznor вкарва в играта любимия си контраст между шум и тишина, агресия и неочаквана интроспективност и резултатът е (почти) перфектен.
While I’m Still Here/Black Noise. Отново пулсиращ, сякаш корозирал бийт, оседлан от вокалите на Reznor. Неволното усещане, което се създава, е за крехка конструкция, която може да се срути всеки момент. Every day falls apart and slips away/ I don’t mind, I’m OK/ Nothing ever stays the same пее Reznor. Добрата новина е, че поне що се отнася до музиката му, последното е абсолютно вярно.
Hesitation Marks (The Null Corporation/ Columbia) е на пазара.
