Най-известните филми за хероин залагат на балансирана смес от отрезвяващ реализъм и стероиден сюрреализъм, за да илюстрират достоверно, но не и прекалено отблъскващо смъртоносната спирала на този втъкан дълбоко в историята и (поп)културата на ХХ век наркотик.
Кристиане Ф. е силно изключение от горното правило, което остава в съзнанието със своята абразивна и ужасно мръсна атмосфера и почти документалното проследяване на хероиновата зависимост и детска проституция в Берлин на David Bowie от края на 70-те. Kултовият филм на Uli Edel от 1981 адаптира най-продаваната (5 милиона копия на 30 езика) германска автобиография (издадена у нас под името Ние, децата от гара Берлин) на тийнейджърката Christiane Felscherinow, чийто преживявания са задължително четиво за родените през 80-те и 90-те.
Очаквано, тенденцията за все по-сурови и смели истории за порастването, липсата на актуален римейк и генералният възход и успех на германската телевизия (Babylon Berlin, Дойчланд 83, Dark, да продължаваме ли?) по света провокират нова и доста скъпа (25 милиона само за първия епизод) екранизация със същото име, но в по-различен формат. Немскоезичният сериал Ние, децата от гара Зоопарк разгръща провокативната история и герои от оригиналния филм и книга, като поделя фокуса върху основната героиня Christiane с още петима нейни приятели, търсещи свое място под слънцето, далеч от разбитите си семейства и право в ескапизма на легендарния берлински клуб Sound.
Познавайки реализма на оригинала, още първата (бутафорна) сцена в новия сериал дава лек повод за притеснение дали създателите на Ние, децата от гара Зоопарк не са подменили шокиращия характер на емблематичния оригинал с нещо средно ала Клюкарката-среща-Трейнспотинг. За щастие, режисьорът Philipp Kadelbach (SS-GB, Generation War) има завидно усещане за реализъм и опит с военни филми и сериали, за да му хрумне да се надцаква с по-захаросани примери в жанра и вместо това осъвременява усещането на изходния материал, без да го лишава от въздействащи графични сцени.
Разбира се, действието на сериала продължава да се развива в Берлин от една далечна епоха без мобилни телефони и социални мрежи, но с все същите вечно актуални тийн драми. В центъра на тази берлинска шесторка е Christiane (Jana McKinnon), скучна и невзрачна ученичка, която тушира мъката покрай раздялата на своите родители в компанията на самоуверената Stella (Lena Urzendowsky) – прагматична и прекалено зряла за годините си дъщеря на алкохоличка, която изглежда като безгрижен модел за подражание, но всъщност компенсира дълбоките травми от ужасния си живот и сексуални посегателства с безразсъден и много опасен хедонизъм.
Постоянни спътници в размотаването на двете приятелки са нещастно влюбеният в Christiane безкрайно добър Axel (Jeremias Meyer) и неговите приятели – податливият на влияение и много чувствителен Benno (Michelangelo Fortuzzi) и красивият нихилист Michi (Bruno Alexander), към които се присъединява и отгледаната в златната клетка на привилегия и тормоз Babsi (Lea Drinda). И докато близостта между членовете на тази разнолика група се засилва с всеки следващ ден в измамния рай на хедонистични тръпки, еуфорични върхове и постоянно търсене на следващото силно нещо, техните преплитащите се взаимоотношения и задълбочаваща се хероинова зависимост ги вкарват в спирала, от която няма как да се измъкнат живи.
Или поне не всички. Индивидуалните травми им позволяват не само да се открият и да бъдат силни и смели един с друг (във всяко едно отношение), но едновременно с това и да потънат още по-дълбоко в смъртносната бездна на електронни партита, венозни наркотици, трудно спиране и изчистване, детска проституция, самоунижение и престъпления. Наркотиците всъщност са мощният и интензивен катализатор на скоростния разпад в тези красиви, но необратимо пропукани приятелства.
За разлика от задушаващата и на моменти стряскаща атмосфера на филма от 1981, oсемте едночасови епизода в сериала на Kadelbach са глътка свеж въздух без жажда за предано следване и достоверност към оригинала. Суровият документален реализъм на Кристиане Ф. е заменен от много по-наситена и цветна палитра от ярки епизоди с красив, но добре премерен във времето сюрреализъм, който илюстрира двойнствената природа на наркотичното опиянение.
И докато богатата атмосфера e резултат от добрата сценография, объркващият времеви контекст и епоха на сериала могат да бъдат критикувани първосигнално заради преднамереното вплитане на модерни елементи и стремежа към внушения извън времето на Bahnhof Zoo от края на 70-те. Да, актьорите в главните роли изглеждат прекалено зрели, за да се превъплътят достоверно в ролите на 13-14-годишни деца. Не, това не означава, че не ни карат да им съчувстваме. Да, родителите им са прекалено млади, но това е още един основен инструмент на Kadelbach да изкара историята от 70-тарския контекст по елегантен начин и да използва сюрреализъм в противопоставянето на поколенията. Не, сцените на употреба на наркотици, секс и сексуално насилие не са полирани до санитарен минимум. Да, не са толкова сурови като в оригинала, но не изглеждат и нарочно пришити за по-голямо шокиращо въздействие.
Това е и самата цел. Немският сериал страни от морализаторския тон и безнадеждност във филма на Edel, като показва едновременно върховете и паденията на наркотичната зависимост и изгражда пълнокръвни герои в драматичния свят на Christiane. Дълбоките джобове на копродуцентите от Amazon Studios пък позволяват на сериала да запази сюжетната нишка с Bowie (участник и музикален продуцент на филма от 1981) и саундтрак не само с неговата музика, но и с по-съвременни групи като допълнение към оригиналната EDM музика и парчета на Robot Koch и Michael Kadelbach.
Все още се питате дали говорим за Клюкарката или Трейнспотинг и къде е мястото на Ние, децата от гара Зоопарк? Отговорът е някъде по средата.
Ние, децата от гара Зоопарк е в HBO GO. Оригиналната музика, песни и саундтрак на сериала са в Spotify.
