Нискотарифните полети имат сериозен пръст в късния ренесанс и масовата любов към Кристо на родна почва. Именно възможността на немислимо повече обикновени хора да преживеят Плаващите кейове през 2016 им позволява да се докоснат директно и извън досадната местна демагогия до дълбокия талант на концептуалния артист и неговата любима Jeanne-Claude (1935–2009) да създават необяснимо въздействаща красота повече от половин век.
Визираме световноизвестното публично изкуство и сюрреалистични инсталации, създадени да събират и обединяват хора на различни точки по света, за да виждат, чувстват и общуват помежду си, а не просто да съзерцават и анализирани сами. На всичко отгоре и финансирани изцяло с лични пари на Christo и Jeanne-Claude, без грантове и публични средства, само и само да запазят своята тотална независимост и ненаситна страст към свободата във всички форми.
И докато журналистът Емил Георгиев обяснява искрено и сардонично защо подобен артист е невъзможен в България, а Дидо Пешев от Bare Hands Society прави мило предположение за следващия му небесен проект, Кристо остава в историята на съвременното изкуство именно заради елегантната мимолетност, с която рисува, създава скулптури и опакова предмети, сгради и цели райони. Вчерашната кончина на Явашев от естествена смърт в нюйоркския му дом на 84-годишна възраст е причина не само за рязко отприщване на емоционални спомени и публична скръб от феновете и всички световни медии, но и повод за почит към най-знаковите проекти в дългата кариера на Christo и Jeanne-Claude.
Думата кариера вероятно би го обидила, защото роденият през 1935 в Габрово артист винаги е живял на пълни обороти заради на пръв поглед невъзможното и фантастично изкуство без намерение да се отказва (оттам и безусловното желание недовършените проекти като опаковането на Триумфалната арка да бъдат продължени дори след неговата смърт). Напуснал нелегално комунистическа България едва на 22, Кристо пристига първо в Прага, преди да избяга във Виена и да мине през Женева преди да акостира окончателно в Париж през 1958.
Срещата с Jeanne-Claude Denat de Guillebon във френската столица го събира с бъдещата му съпруга и партньор във всички монументални произведения на изкуството. Съобразените със особеностите на мястото творби променят традиционните представи и границите на рисуването, скулптурата и архитектурата и изкарват изкуството извън галериите, за да го пръснат по целия свят – от бреговата линия на Сидни (опакованият бряг на Литъл бей, 1968-1969) до улиците на Париж (стената от петролни варели на улица Висконти през 1962 и опакованият Пон Ньоф, 1975-1985), от планините на Колорадо (Valley Curtain, 1970-1972) до историческото сърце на Берлин (опакованият Райхстаг, 1972-1995), Маями (заобиколените острови, 1980-1983) и Ню Йорк (портите в Сентръл Парк, 1979-2005).
Всичките проекти на Christo и Jeanne-Claude са временни и често пъти отнемат години за реализиране след постоянен тормоз на хиляди собственици, държавни администратори, природозащитни организации, местни жители, инженери, строители и всевъзможни хора, от които зависи поредната мечта на ексцентричен артист с много лош английски. Самият Кристо определя целият процес на борба за осъществяването на всеки проект и получаване на разрешение като част от същността на самото произведение.
Макар невинаги да успява (по думите на Кристо пред Artnet News, съотношението реализирани/нереализирани проекти е грубо 1:2), Явашев често надделява с някаква странна комбинация от инат и постоянство (ако искате да го видите в действие, хвърлете един поглед филма на Андрей Паунов Да ходиш по вода за подготовката на монументалната инсталация в езерото Изео).
Образованият марксист (по собствените му думи пред Arnet News) използва капиталистическата система по всевъзможен начин, защото е икономично, умно и глупаво да не го прави. Същото старание е налице и в при убеждаване на природозащитните организации относно отпечатъка на неговото изкуство върху местата на инсталациите. The New York Times го определя като човек с визията и амбициите на голям артист, точността на инженер и решителност и настойчивост, с които малцина други разполагат.
Последният шедьовър на Кристо се появява през 2018 – гигантската плаваща мастаба (пресечена пирамида) в лондонското езеро Сърпънтайн, която е създадена от 7 хиляди цветни петролни варела и изглежда като генерална репетиция за невероятната мастаба в Абу Даби, планирана да бъде изградена от 300 хиляди варела като единствената постоянна монументална скулптура на Кристо и Jeanne-Claude. Но първо – Триумфалната арка в Париж.
В едно от последните си интервюта за Artnet News през март, Кристо нарича всичките си проекти с Jeanne-Claude тотално ирационални и напълно безмислени. Никой не се нуждае от тях. Светът може да живее и без тях. Те съществуват за някакъв период от време и е невъзможно да бъдат повторени. Именно това е тяхната сила, защото не могат да бъдат купени и притежавани. Нито да бъдат видени отново.
Голямата ретроспективна изложба за работата и живота на Кристо и Christo и Jeanne-Claude е в Centre Georges Pompidou от 1 юли до 19 октомври 2020. L’Arc de Triomphe, Wrapped (Project for Paris, Place de l’Étoile) е във френската столица от 18 септември до 3 октомври 2021. Повече за Кристо и Jeanne-Claude има тук.
