Шест години след първото си ходене до Сан Диего, фотографът Диляна Флорентин дебютира и на източното крайбрежие в най-подходящото място – Ню Йорк. Преравяме снимките в нейния телефон, за да преживеем американския мегаполис още веднъж в началото на есента.
Пътувах специално за кемпа на Coco Rocha, но си оставих четири дни да разгледам, защото никога не съм била в Ню Йорк. За щастие, есента не се усещаше въобще и беше доста топло и слънчево през всичките дни – жесток късмет, особено когато имаш малко време за такъв голям град.
Първият ден бе много хаотичен – настаняване, осъзнаване къде се намирам и проучване на варианти за обход на Манхатън. Почти веднага отидох в The High Line парка и признавам, че носи много странно чувство да се мотаеш по бивша железопътна линия на нивото на 3-4 етаж на околните сгради. Оттам се отправих пеша по Бродуей до Таймс Скуеър, за да го видя по залез слънце и да хапна в едно италианско заведение за бързо хранене, препоръчано от приятел, но всъщност нищо особено.
Вторият ден започна с класическата разходка с ферибот до Статуята на свободата и обиколка на Манхатън, за да не губим излишно време в чакане по опашки на самия остров – по-добре само да минете, за да я видите отблизо госпожата. На връщане от Долен Манхатън отново попаднах на Таймс Скуеър и се предадох на един бургер в случайно избран пъб наблизо.
Третият ден го проспах половината. Джетлагът, който ме мъчеше от самото начало, си каза своето, а и 43-те хиляди крачки от предишните два дни не ми простиха. Този ден си го оставих за Емпайър Стейт Билдинг, където останах около три часа, за да изчакам залеза и не съжалявах. Гледката те поглъща изцяло, ако успееш да игнорираш околната лудница. Никога не нося фотоапарат на екскурзии и рядко имам кадри от местата, които посещавам, но там си поснимах с телефона. Винаги предпочитам да се наслаждавам на гледката и да я запечатам в съзнанието си, вместо да я гледам през визьор или екран, но този ден имах време и за двете.
Последният ден мина в шопинг и разходка до мемориала на Кота Нула в памет на жертвите в атентатите на 11 септември. Макар да е сравнително нов, вече се е слял напълно с градската среда. Опитах се да си подредя пейзажа в главата такъв, какъвто е бил преди тази дата и се почувствах доста странно. Плочите с имената на загиналите са безкрайни. Докато минавах покрай тях и се зачитах, върху им падаха жълти листа и усетих, че и в Ню Йорк е есен. Имам снимки, но не ги включвам от уважение.
В Сохо ме озари прозрението, че може и да не съм му дала достатъчно шанс на този град да се харесаме взаимно. Но вечерята с приятели в Мидтаун Манхатън ме убеди, че има шанс да ни се получи. Поне през есента.
