В смътни времена истинската радост е дефицит. Състезаваме се да успеем, да търсим новото, да трупаме последователи и харесвания от непознати, да гледаме, да четем и да знаем повече, винаги да искаме още. Няма радост. А като я има, е за малко. Радваме й се като на нова вещ и скоро почваме да се оглеждаме за нещо допълнително. Уморителна работа.
В такива моменти се сещаме за поп музиката. Защото добрата поп музика спира времето. Индуцира великолепно ирационална еуфория. Поглъща всичката тъга по пътя си и три минути по-късно я вади една идея по-поносима през своя ауспух. Кара ни да вярваме, че всичко ще се подреди. Поп музиката в най-чистия си вид е дестилирана радост. И не само когато е весела. Дори да ви остави без дъх от тъга, пак е радост, защото е разбиране. А какво по-ценно от това, нали?
Ето трийсетте най-безсрамно (добри) поп песни, белязали лято 2019, по традиция събрани прилежно в Spotify и Youtube плейлисти.
Британската певица и барабанистка Georgia е дъщеря на учителка и Neil Barnes от 90-арските легенди на електронната музика Leftfield. Записва от години, работила е с Wayne Coyne от The Flaming Lips и помни домашния саундтрак на Frankie Knuckles от детските си години. Количествените натрупвания водят до идеален синтпоп в лицето на About Work The Dancefloor – истински химн, сервиран с безумна граматическа конструкция в припева, колкото да го вкара в главите ви от първо слушане. След Georgia море от диско сълзи, синтезаторите палят цигари, а подът моли за ремонт. Още момичета, които наказват синтезатори? Дайте шанс на Rider с Tell Nobody и In The Middle (Sad Banger) на Chlöe Howl.
Има нещо вълшебно в Stay With Me от дебютния албум на младата австралийка Hatchie. Пропита от болка, надежда, ранимост, унасящ ритъм, гукащи китари и почти толкова звукови ефекти, колкото William Orbit успя да наблъска в Ray of Light на Madonna, песента не бърза да се разгърне. Вместо това кара да тръпнем в очакване да почне същински в продължение на почти три минути. Оставащите две не са достатъчни, но пък помагат за титлата дриймпоп химн на лятото.
Историята зад Summer Girl на сестри Haim е ужасно мила. Гаджето на Danielle (Ariel Rechtshaid, продуцирал музика за всички от Adele и Charli XCX до Solange и Kelela) се разболява от рак и девойката пише една от най-небрежно трогателните песни на всички времена за него с явно влияние и мотиви от Walk on The Wild Side на Lou Reed. Не сме сигурни дали Rechtshaid е оздравявал преди или след като чуваме песента, ама го прави, няма как.
Вече няколко години Amber Mark е една от любимите ни обещаващи арендби кралички (© Петров за Boyscout), а песни като Mixer спокойно могат да влязат и в поп плейлистите на всяко комерсиално радио и телевизия с малко повече вкус.
Запознахме се с гъркинята Σtella покрай вокалите за сънародника й Nteibint, но я обикнахме истински покрай фантастичния аранжимент, хипнотична микро еуфория и сладък ескапизъм на The Race. Ευχαριστώ!
Ionna Lee прави най-доброто си представяне за последните години, в които позабравихме (незаслужено) за началото на нейната кариера като iamamiwhoami. Remember The Future е фантастично сладко-горчив резен ретрофутуризъм, в който чилват синтовете от вечното Warm In The Winter на Glass Candy.
Новият албум на Mark Ronson е същински поп колос с участието на хора като Alicia Keys, Angel Olsen, Miley Cyrus и любимата Lykke Li. Последната е звездата в едноименния сингъл и видеоклип за борбата с лъстиви и пагобни среднощни фантазии Late Night Feelings. Разбираме те, Lykke.
Claire Laffut попада още по-забележимо в радара и трупа бонус (червени) точки за готините момичета на новия френски поп. Небрежната красавица с младежки шик печели с видео ала добра реклама на природосъобразен парфюм и бийтове като на почти чаровен бял рапър.
Carly Rae Jepsen е религия. Или сте вярващ, или отивате право в ада. Помнете тези думи, когато слушате всяко следващо парче от нейния гениален приказен поп за големи романтици, нерваци, срамежливци и, най-вече, шибани оптимисти. Апропо, последният албум на младата инкарнация на Christine Baranski, Dedicated, е най-бомбастичният, юмруци-във-въздуха поп албум на 2019 досега.
Ralph, ах, Ralph. Не спирай да правиш, това което правиш. Ако не сме достатъчно ясни, да се знае, че харесваме доста симпатичната канадка със строг, но сладък меден глас, който подминава с пренебрежение извивките, които някой аматьор би се изкушил да направи в компанията на перфектно мелодичните й, но никога клиширани мелодии. Макар другите й неща да не могат да излязат от сянката на титаничното й дебютно EP, Gravity е доста палав опит върху олдскуул хаус ритъм, който провокира спомени за позабравената Стерео стая на Мария Илиева, няма шега.
Влюбената Shura вади влюбен албум без много изненади или пикове като в дебюта Nothing’s Real. И без тях Forevher (не защото не може да пише, а защото обект на любовта на британката е момиче) е супер приятен летен албум, а Religion (U Can Lay Your Hands On Me) е един от най-сладките му моменти.
Мъжкото присъствие в иначе почти изцяло женския състав на този плейлист е първият победител в английския Pop Idol през 2002. С годините Will Young се еманципира от блудкавото звучене на музикални ТВ реалити звезди и доказа с поне една поп песен за историята в лицето на Jealousy. Колкото повече започна да ни харесва обаче, толкова по-малко успешен е в класациите. Наивно бистра и болезнена All The Songs си е класика за разбити сърца, но феновете му отпреди 17 години вече са остарели и няма как да го отразят в английската класация. Sad.
The Regrettes са банда американски хлапета, които свирят пънк рок за хора, родени прекалено късно, за да са наясно какво точно е пънк. Има китари, ама са повече в услуга на ужасно заразния поп рефрен на обичам го/мразя го химна I Dare You. Викайте му както искате.
Да, това е девойката от Северен Лондон известна навремето като Eliza Doolittlе покрай топ 5 албума си от 2010 и като момичето, изпяло страхотното You & Me на Disclosure. Прескочила 20-те с подобаваща трансформация, Eliza вече не притеснява класациите, но с олдскуул арендби влиянието в Alone & Unafraid звучи по-приятно и леко отвсякога.
Не е лесно да си жена над 40 в музикалния бизнес, но Roísín Murphy продължава да начертава най-достойния път как да се преврънеш в митологичен образ ала Grace Jones. В Incapable обаче въпросът е съвсем друг. Може ли един подобен почти деветминутен трак, продуциран от Crooked Man, да се нарича поп? Да, по-минималистичен е. Да, по-непредсказуем е. Да, изисква повече търпение, за да се разкрие. Крайният резултат обаче е извънредно мелодичен, покоряващо танцувален и въобще най-достъпното парче на гигантската Murphy от години насам. Какво по-поп от това?
Стискаме палци на симпатягата от Ел Ей Gavin Turek да й се получи, защото продължава упорито да прави умен поп с доволно количество заемки от фънк и соул музиката, препратки към титани като Whitney и Chaka и редовно доставяне на нищо повече или по-малко от 100% чиста наслада. Отдавна нищо не се е чувствало като по-недостатъчно от последните 20 секунди на Elevator.
Дойде моментът за малко кънтри, но няма страшно, далеч сме от Lil Nas X или изветрялата реднек естетика на жанра. Red Bull & Hennessey е класна песен от класната Jenny Lewis, която ще ви накара да се запитате защо няма повече такова кънтри.
Hot Chip вече са заслужили орден Стара планина (или там какъвто е аналога за заслуги към смисъла на живота, ако се даваше от адекватни хора), но продължават да задминават себе си с песни като великолепната и много екзистенциална Melody Of Love.
Лъчезарната Sigrid се разписва с още една здрава хитачка в лицето на Mine Right Now. По принцип не можем да спрем да мислим за бъдещето, но си даваме триминутна почивка, за да се насладим на настоящето с това подривно малко щурче от Норвегия.
Ако Brtiney Spears бе френски нърд от хипстърски произход през 2019, щеше да се казва Lou Rebecca и да пусне тази велика песен наречена Waiting. Мерси за най-мазните синтове от Claudion на Helena Deland насам.
Наблюдаваме с интерес как от няколко години насам Leon обитава своя убедително конструиран и безупречно стилизиран винтидж свят с лекотата, лекия цинизъм и непретенциозността на човек, с когото бихме изпили (поне) по едно малко уиски. Ще продължаваме да го правим и занапред заради песни като Falling.
Никога не сме намирали Cheryl каквата-и-да-й-фамилията-тези-дни за подценена. Дори леко й симпатизираме насред плиткото злорадство, което се изсипа върху нея покрай решението на малоумния музей Madame Tussauds да претопи восъчната й фигура на сапун, защото вече не била релевантна (понеже, нали, музей за селфита с лоши копия на знаменитости винаги е бил еталон за последното). Но се разсейваме. Бившият член на Girls Aloud, една от най-добрите момичешки групи на всички времена (не казваме най-добрата само, за да си спестим споровете с бесните фенове на Spice Girls), обаче има изключителния талант или чист късмет да се докопва до доста добри песни (още по темата: Rita Ora). Такъв е случаят и с Let You, въпреки неубедителния вокал и глупавия текст, спретнат с помощта на още цели шест композитори. Продуцентската работа на Mike Spencer обаче е отлична и забива мелодията право в десетката за дни.
True Blue на Mark Ronson е чудовищният поп колос, с който Angel Olsen насочи прожекторите към себе си и прегази всичко живо с емоционалните си вокали в албума Late Night Feelings (да, дори Lykke Li, тази единайска дори в лош ден). Само няколко седмици по-късно, 32-годишната американска любимка на критиката извади епичното, мракобесно All Mirrors, за да скрие шапки, перуки и там каквото друго се сетите. Величествено парче и обещание за страхотен нов албум, който ще излезе на 4 октомври за любимия лейбъл Jagjaguwar.
Няма справедливост в свят, в който Agnes не е хиляди пъти по-успешна от Zara Larsson. Поп индустрията е жестока и дори да правиш музика с глави и рамене над тази на блудкави съвременички и сънароднички, няма кой да те чуе, ако звукозаписната ти компания не налива кинти за промоция. Шведката допусна най-голямата грешка на всяко младо момиче в поп музиката и изчезна за твърде дълго време, но пък не разочарова с двете си нови, безупречно продуцирани песни радиофоничен поп. Апропо, който има нужда, да си пусне и Limelight, за да разбере как се ползва ориенталски мотив в поп песен така, че крайният резултат да не е резлив.
Florence Welch дебютира с Kiss With A Fist преди цели 11 години. Крайно време беше да се появи нова, една идея по-лесносмилаема версия на класическия архетип на силната червенокоса млада музикантка. Вероятно нямаше да ни е особено приятно да прочетем подобно сравнение, ако сме на мястото на 25-годишната Freya Ridings, ама това е положението. Лондонската пианистка спечели внимание със силната мелодия на дебютния си сингъл Castles, белязан от вечния сантимент да пуснем разбитото си сърце в блендера, за да създадем нещо наистина специално и да накараме виновните някой ден горчиво да съжаляват.
Mabel започва да се движи твърде близо по границата с Чалгаристан – и като ритми, и като екипчета. Още помним супер куул момичето от ранните й песни като Thinking Of You и все още получава прошка за тези залитания (без дори да си е мислила да иска такава) заради великолепния контрол и минималистична сдържаност на вокала в иначе бомбастични парчета като Bad Behaviour – заразна мелодия, която все пак не емигрира извън гордо свободния от (класическа и модерната напоследък арендби) чалга анклав.
Jana Hunter е бясна. Или бесен, или бесни, но това няма толкова значение, колкото факта, че печели/ят награда за най-горчиво теглена майна в песен на 2019 с I Drive на Lower Dens. Групата от Балтимор все повече експериментира със синтезаторни звуци в наследника на отличния Escape From Evil, но най-приятната изненада в иначе жлъчната и сурова нова песен е нежният гост вокал на :3lon. Любов и омраза в потентен микс. Кой друг няма търпение за новия албум този септември?
Kira усилено подклаждат интереса към себе си с пореден сингъл. В Wanna Go Back има още от характерните за лондонския дует силни влияния от 80-те и пауър баладите от онова време, но двамата добавят и малко аниме към своята винтидж еротична естетика. Ако ви харесва как звучи, пуснете си и кавърът на You’re Still The One на Shania Twain на тези истински милениъл хипстъри. Евала на младите.
So I heard the bad news/Nobody likes me and I’m gonna die alone/In my bedroom/Looking at strangers on my telephone. Най-добрият откриващ залп в поп песен от доста време насам безпосрно е в Number One Fan. Истината е, че музиката на британското трио Muna е твърде умна, за да го направи истински популяно, но ако продължава да прави толкова добри песни, ще си спечели ужасно лоялни, ако не и многобройни почитатели.
За десерт, Robyn. Няма да се оправдаваме защо още от края на 2018 вкарваме химна й Ever Again във всевъзможни селекции (скоро и в най-важните неща за хладиника на всеки бойскаут), има си причини. Една е, че излязлото наскоро видео разпали отново любовта към нея. Друга е, че това да не губим (твърде много от) невинността си на пук на годините и гадостите, които ни се случват, е доста секси и е хубаво да си го напомняне от време на време. Трета е, че вече порасналата шведка продължава да е истински оригинална фигура, която не се взема насериозно и не спира да прави най-напредничавата поп музика от бъдещите легенди на жанра. Има поне още стотина (причини, не легенди), ама се уморихме да пишем за поп музика, вместо да я слушаме.
