Готините поп песни от лято 2019, които (все още) не сте чули

French affair: Claire Laffut във видеото към Nudes

В смътни времена истинската радост е дефицит. Състезаваме се да успеем, да търсим новото, да трупаме последователи и харесвания от непознати, да гледаме, да четем повече, винаги да искаме още. Уморително е. Няма радост. А като я има, е за малко. Радваме й се като на нова вещ и скоро почваме да се оглеждаме за нова. Уморителна работа.

В такива моменти се сещаме за поп музиката. Защото добрата поп музика спира времето. Индуцира великолепно ирационална еуфория. Поглъща всичката тъга по пътя си и три минути по-късно я вади една идея по-поносима през своя ауспух. Кара ни да вярваме, че всичко ще се подреди. Поп музиката в най-чист вид е дестилирана радост. И не само когато е весела. Дори да ви остави без дъха от болка, пак е радост, защото е разбиране. А какво по-ценно от това, нали?

Ето трийсетте най-безсрамно (добри) поп песни, белязали лято 2019 с добро, по традиция събрани прилежно в Spotify и Youtube плейлисти.

Британската певица и барабанистка Georgia е дъщеря на учителка и Neil Barnes от 90-арските легенди на електронната музика Leftfield. Записва от години, работила е с Wayne Coyne от The Flaming Lips и помни домашния саундтрак на Frankie Knuckles още от детските си години. Количествените натрупвания водят до идеален синтпоп в лицето на About Work The Dancefloor – истински химн, сервиран с безумна граматическа конструкция в припева, колкото да го вкара в главите ви от първо слушане. След Georgia море от диско сълзи, синтезаторите палят цигари, а подът плаче за ремонт. Още момичета, които наказват синтезатори? Дайте шанс на Rider с Tell Nobody и In The Middle (Sad Banger на Chlöe Howl.

Има нещо вълшебно в Stay With Me от дебютния албум на младата австралийка Hatchie. Пропита от болка, надежда, ранимост, унасящ ритъм, гукащи китари и почти толкова звукови ефекти, колкото от William Orbit в Ray of Light на Madonna, песента не бърза да се разгърне и ни кара да тръпнем в очакване да почне същински в продължение на почти три минути. Оставащите две не са достатъчни, но пък помагат за титлата дриймпоп химн на лятото.

Историята зад Summer Girl на сестри Haim е ужасно мила. Гаджето на Danielle (Ariel Rechtshaid, продуцирал музика за всички от Adele и Charli XCX до Solange и Kelela) се разболява от рак и девойката пише една от най-небрежно трогателните песни на всички времена за него с явно влияние и мотиви от Walk on The Wild Side на Lou Reed. Не сме сигурни дали Rechtshaid е оздравявал преди или след нея, ама го прави, няма как. 

Вече няколко години Amber Mark е една от любимите ни обещаващи арендби кралички (© Петров за Boyscout), а песни като Mixer спокойно влизат и в поп плейлистите на всяко комерсиално радио и телевизия с малко повече вкус.

Запознахме се с гъркинята Σtella покрай вокалите за сънародника й Nteibint, но я обикнахме истински покрай фантастичния аранжимент, хипнотична микро еуфория и сладък ескапизъм на The Race. Ευχαριστώ!

Ionna Lee прави най-доброто си представяне през последните години, в които позабравихме незаслужено за началото на нейната кариера като iamamiwhoami. Remember The Future е фантастично сладко-горчив резен ретрофутуризъм, в който чилват синтовете от вечното Warm In The Winter на Glass Candy

Новият албум на Mark Ronson е същински поп колос с участието на хора като Alicia Keys, Angel Olsen, Miley Cyrus и любимата Lykke Li. Последната е звездата в едноименния сингъл и видеоклип за борбата с лъстиви и пагобни среднощни фантазии Late Night Feelings. Разбираме те, Lykke.

Claire Laffut попада още по-забележимо в радара и трупа бонус (червени) точки за готините момичета на новия френски поп. Небрежната красавица с младежки шик печели с видео ала добра реклама на природосъобразен парфюм и бийтове като на почти чаровен бял рапър.

Carly Rae Jepsen е религия. Или сте вярващ, или отивате право в ада. Помнете тези думи, когато слушате всяко следващо парче от нейния гениален Disney поп за големи романтици, нерваци, срамежливци и все пак шибани оптимисти. Апропо, последният албум на младата инкарнация на Christine Baranski, Dedicated, е най-бомбастичният, юмруци-във-въздуха поп албум на 2019 досега.

Ralph, ах, Ralph. Не спирай да правиш, това което правиш. Ако не сме достатъчно ясни, да се знае, че харесваме доста симпатичната канадка със строг, но сладък меден глас, който подминава с пренебрежение извивките, които някой аматьор би се изкушил да направи в компанията на перфектно мелодични, но никога клиширани мелодии. Макар другите й неща да не могат да излязат от сянката на титаничното дебютно EP Gravity, едноименното е доста палав опит върху олдскуул хаус ритъм, който провокира спомени за позабравената Стерео стая на Мария Илиева, няма шега.

Влюбената Shura вади влюбен албум без много изненади или пикове като в дебюта Nothing’s Real. И без тях Forevher (защото обект на любовта на британката е момиче) е супер приятен летен албум, а Religion (U Can Lay Your Hands On Me) е един от най-сладките му моменти.

Мъжкото присъствие в иначе почти изцяло женския състав на този плейлист е първият победител в английския Pop Idol през 2002. С годините Will Young се е еманципирал от блудкавото звучене на музикални ТВ реалити звезди и доказал с поне една поп песен за историята в лицето на Jealousy. Колкото повече започна да ни харесва обаче, толкова по-малко успешен е в класациите. Наивно бистра и болезнена All The Songs си е класика за разбити сърца, но феновете му отпреди 17 години вече са острарели и няма как да го отразят в английската класация. Sad.

The Regrettes са банда американски хлапета, които свирят пънк рок за хора, родени прекалено късно, за да са наясно какво точно е пънк. Има китари, ама са повече в услуга на ужасно заразния поп рефрен на обичам го/мразя го химна I Dare You. Викайте му както искате.

Тази девойка от Северен Лондон бе известна навремето като Eliza Doolittlе покрай топ 5 албума си от 2010 или просто като момичето, изпяло страхотното You & Me на Disclosure. Прескочила 20-те с подобаваща трансформация, Eliza все още не притеснява класациите, но олдскуул арендби влиянието в Alone & Unafraid звучи по-приятно и леко отвсякога.

Не е лесно да си жена над 40 в музикалния бизнес, но Roísín Murphy продължава да демонстрира най-достойния път към превръщането на митологичен образ ала Grace Jones. В Incapable обаче въпросът е съвсем друг. Може ли един подобен почти деветминутен трак, продуциран от Crooked Man, да се нарича поп? Да, по-минималистичен е. Да, по-непредсказуем е. Да, изисква повече търпение, за да се разкрие. Крайният резултат обаче е извънредно мелодичен, покоряващо ритмичен и въобще най-достъпното парче на гигантската Murphy от години насам. И е поп. Можем да го наречем така и го правим на секундата.

Стискаме палци на симпатягата от Ел Ей Gavin Turek да й се получи, защото продължава упорито да прави умен поп с доволно количество заемки от фънк и соул музиката, препратки към титани като Whitney и Chaka и редовно доставяне на нищо повече или по-малко от 100% чиста наслада. Отдавна нищо не се е чувсвало като по-недостатъчно от последните 20 секунди на Elevator.

Дойде моментът за малко кънтри, но няма страшно, далеч сме от Lil Nas X. Red Bull & Hennessey е класна песен от класната Jenny Lewis, която ще ви накара да се запитате защо няма повече такова кънтри.

Hot Chip вече са заслужили орден Стара планина (или там какъвто е аналога за заслуги към смисъла на живота, ако се даваше от адекватни хора), но продължават да задминават себе си с песни като великолепната и много екзистенциална Melody Of Love.

Лъчезарната Sigrid се разписва с още една здрава хитачка в лицето на Mine Right Now. По принцип не можем да спрем да мислим за бъдещето, но си даваме триминутна почивка, за да се насладим на това подривно малко щурче от Норвегия.

Ако Brtiney Spears бе френски нърд от хипстърски произход през 2019, щеше да се казва Lou Rebecca и да пусне тази велика песен Waiting. Мерси за най-мазните синтове от Claudion на Helena Deland насам.

Наблюдаваме с интерес как от няколко години насам Leon обитава своя убедително конструиран и безупречно стилизиран винтидж свят с лекотата, лекия цинизъм и непретенциозността на човек, с когото бихме си заслужава да пием по едно малко уиски. Ще продължаваме да го правим и занапред заради песни като Falling.

Никога не сме намирали Cheryl каквата-и-да-й-фамилията-тези-дни за подценена, но дори леко й симпатизираме насред плиткото злорадство, което се изсипа върху нея покрай решението на малоумния музей Madame Tussauds да претопи восъчната й фигура на сапун заради липса на релевантност (понеже, нали, музей за селфита с лоши копия на знаменитости винаги е бил еталон за последното). Но се разсейваме. Бившият член на една от най-добрите момичешки групи на всички времена (не казваме най-добрата само, за да си спестим споровете с бесните фенове на Spice Girls) обаче има изключителния талант или чист късмет да се докопва до доста добри песни (като Rita Ora). Такъв е случаят и с Let You, въпреки неубедителния вокал и глупавия текст, спретнат с помощта на още цели шест композитори. Продуцентската работа на Mike Spencer обаче е отлична и забива мелодията право в десетката за дни.

True Blue на Mark Ronson е чудовищният поп колос, с който Angel Olsen насочи прожекторите към себе си и прегази всичко живо с емоционалните си вокали в албума Late Night Feelings (да, дори Lykke Li, тази единайска дори в лош ден). Само няколко седмици по-късно, 32-годишната американска любимка на критиката извади епичното мракобесно All Mirrors, за да скрие шапки, перуки и там каквото друго се сетите. Величествено парче и обещание за страхотен нов албум, който ще излезе на 4 октомври за любимия лейбъл Jagjaguwar.

Няма справедливост в свят, в който Agnes не е хиляди пъти по-успешна от Zara Larsson. Поп индустрията е жестока и дори да правиш музика с глави и рамене над тази на блудкави съвременички и сънароднички, няма кой да те чуе, ако звукозаписната ти компания не налива кинти за промоция. Шведката допусна най-голямата грешка на всяко младо момиче в поп музиката и изчезна за твърде дълго време, но пък не разочарова с двете си нови, безупречно продуцирани песни с радиофоничен поп. Апропо, който има нужда, да си пусне и Limelight, за да разбере как се ползва ориенталски мотив в поп песен така, че крайният резултат да не е резлив.

Florence Welch дебютира с Kiss With A Fist преди цели 11 години. Крайно време беше да се появи нова, една идея по-лесносмилаема версия на класическия архитип на силната червенокоса млада музикантка. Вероятно нямаше да ни е особено приятно да прочетем подобно сравнение, ако сме на мястото на 25-годишната Freya Ridings, ама това е положението. Лондонската пианистка спечели със силната мелодия на дебютния си сингъл Castles, белязан от вечния сантимент да пуснем разбитото си сърце в блендера, за да създадем нещо наистина специално, заради което виновникът някой ден горчиво ще съжалява.

Mabel започва твърде близо да се движи по границата с Чалгаристан и с ритми, и с екипчета. Супер куул момичето, което помним от ранните й песни като Thinking Of You, само тийзва подобни залитания и получава прошка (без дори да си е мислила да иска такава) заради великолепния контрол и минималистична сдържаност на вокала в иначе бомбастични парчета като Bad Behaviour – заразна мелодия, която не предизвиква мисли за емиграция извън гордо свободния от (класическа и модерната напоследък арендби) чалга роден анклав.  

Jana Hunter е бясна. Или бесен, или бесни, но това няма толкова значение, колкото факта, че печели/ят награда за най-горчиво теглена майна в песен на 2019 с I Drive на Lower Dens. Групата от Балтимор все повече експериментира със синтезаторни звуци в наследника на отличния Escape From Evil, но най-приятната изненада в иначе жлъчното и сурово I Drive е нежният гост вокал на :3lon. Любов и омраза в потентен микс. Кой друг няма търпение за новия албум този септември?

Kira усилено подклажда интереса към себе си с пореден сингъл. В Wanna Go Back има още от характерните за лондонския дует силни влияния от 80-те и пауър баладите от онова време, но добавя и малко аниме към своята винтидж еротична естетика. И ако това не звучи достатъчно, двамата вадят и кавър на You’re Still The One на Shania Twain като истински милениъл хипстъри. Евала на младите.

So I heard the bad news/Nobody likes me and I’m gonna die alone/In my bedroom/Looking at strangers on my telephone. Най-добрият откриващ залп в поп песен от доста време насам безпосрно е в Number One Fan. Истината е, че музиката на британското трио Muna е твърде умна, за да го направи истински популяно, но ако продължава да прави толкова добри песни, ще си спечели лоялни, ако не и многобройни почитатели.

За десерт, Robyn. Няма да се оправдаваме защо още от края на 2018 вкарваме нейния химн Ever Again във всевъзможни селекции (скоро и в най-важните неща за хладиника на всеки бойскаут), има си причини. Една е, че излязлото наскоро видео разпали отново любовта към нея. Другата е, че това да не губим (твърде много от) невинността си на пук на годините и гадостите, които ни се случват, е доста секси и хубаво напомняне от време на време. Третата е, че вече порасналата шведка продължава да е истински оригинална фигура, която не се взема насериозно и не спира да прави най-напредничавата поп музика от бъдещети легенди на бранша. Има поне още стотина (причини, не легенди), ама се уморихме да пишем за поп музика, вместо да я слушаме. Приятно и на вас.

Boyscout е в Spotify и YouTube.