Максим Мокдад разказва за първото издание на фестивала Pitchfork в Европа. Снимките също са негови.
След успешните издания в Чикаго и курираната сцена на фестивала Primavera Sound в Барселона, Pitchfork вече е част от музикалния календар на всеки ценител на нова и стара независима музика наред с All Tomorrow’s Parties и Meltdown Festival. Първият в Европа PitchforkMusicFestival се откри на 28 октомври в Париж.
Домакин на събитието е елегантната Grande Halle, чийто Art Nouveau екстериор с нищо не подсказва за тъмното минало като най-голямата кланица в града през ХIX век. Намира се в Parc de La Villette, един от големите градоустройствени проекти на Франсоа Митеран от втората половина на 80-те години.
Макар и не особено многобройни, имената от афиша са достатъчно атрактивни, за да съберем малко багаж, фотоапарата в ръка, и първия полет до Париж. Пристигаме тъкмо навреме.
Ден 1
17:30 – Fucked Up
Докато си пробивам път към залата, Team Ghost откриват фестивала на мястото на отпадналите по здравословни причини Iceage. Нареждаме се най-отпред сред все още малобройната публика минути преди канадците от Fucked Up да изригнат на сцената. Още с първите акорди Damien Abraham започва да размята едрата си фигура наляво надясно, изхвърля мокрия си тишърт в публиката, обикаля първия ред, позира за снимки с всеки, подхвърля микрофона на крещящите гърла, заема иронични пози от наръчника на хардкор фронтмена… и това само в рамките на първото парче! На всички ни става ясно, че Fucked Up никога не работят на половин оборот. Групата на Damien изглежда като средно-статистическа извадка от колежански рок музиканти и момиче с бас китара и ретро очила (Sandy Miranda). На пръв поглед всеки би ги заклеймил като имитатори на Belle & Sebatian, но всъщност слушам невероятно стегнат и безкомпромисен, почти класически рок без излишно мазнене клишета, с какъвто би се гордяла всяка Детройтска група от началото на 70-те. Макар и влиянието на straight-edge и post-punk полемиката на Crass, Minor Threat и Fugazi да е най-очевидно в атаката на Damien, песните от последния албум David Comes To Life ясно представят Fucked Up като група с амбиции и талант, далеч надминаващи дори тези на техните ментори. Damien завършва концерта подобаващо в ръцете на публиката докато групата бавно слиза зад сцената. Тишъртите с огромния надпис Fucked Up изчезват скоропостижно от фен щанда за по-малко от половин час.
18:30 – Real Estate
Real Estate ни очароваха преди две години с jangle-pop дебюта си за нюйоркския лейбъл Woodsist. Сега промотират новия си албум Days, издаден за значително по-влиятелната независима компания Domino. Залогът след торнадото Fucked Up е висок, но още първите няколко парчета ни обгръщат като спомен за най-мекия и любим пуловер от детството. Звукът от сцената е ярко ехо на инди-класици от миналото като R.E.M (oколо Reckoning), Velvet Underground (най-вече с албума Loaded) и малко от звученето на британските групи от епохата на С86. Несъмнено най-близките им прародители са xипнотичните албуми на The Feelies – от The Good Earth (1986) до тазгодишния Here Before. Последното се доказва от ироничния смях на китариста Matt Mondanile в паузата между две парчета в отговор на моето дружелюбно провикване с молба за кавър на The Feelies. Макар и тези сравнения да навеждат на мисълта за поредното бледо копие, тяхната музика едновременно е позната и неповторима. Подходът на групата е далеч от традиционната инди-фолк-поп стилистика и има много общо с начина, по който останалите от glo-fi течението (Ariel Pink, James Ferraro, Washed Out) интерпретират музиката на 80-те – не толкова чрез опити за максимално доближаване до звученето на тази епоха, а по-скоро като обрисуване по памет. Все пак повечето членове на Real Estate са били в детска градина през 80-те.
19:30 – Washed Out
Количеството синтезатори и секвенсери, допълнени с бас, барабани и един iPad е знак, че това вече не е соло проекта от спалнята на Ernest Greene отпреди две години. Докато другите имена от glo-fi випуска на 2009, Toro Y Moi и Memory Tapes, издадоха втори албуми със забележими различия в звученето, Washed Out просто доизпипаха до съвършенство интимното звучене от първите си EP-та High Times и Life of Leisure. На живо, както и в новия им албум Within and Without, синтезаторите звучат с катедрални мащаби и shoegaze наситеност. Комбинацията с топлокръвен бас и ритми ги превръща в по-енергични и танцувални. Усилията на групата имат резултат, хората започват да танцуват за първи път тази вечер. Въпреки че избягват да свирят по-стари парчета (като дългоочакваното Belong), Washed Out печелят публиката с енергични изпълнения и показват как интровертният самотник Ernest Greene постепенно придобива ангажиращо сценично присъствие, а glo-fi випуска прави успешен преход от слушалките и спалните на своите фенове към фестивалните сцени.
20:30 – Wild Beasts
Макар и далеч от мейнстрийм звездите въпреки трите си албума и номинацията за награда Mercury, Wild Beasts са достатъчно големи, за да не бъдат поставени толкова рано в програмата за деня. Групата е толкова инди, колкото и Radiohead, но амбицията и таланта им ги доближават до английски поп експериментатори като Talk Talk и Kate Bush, а андрогенните, топли и земни вокали на Hayden Thorpe засягат интригуващи (за провинциална Англия) теми. Последният им албум Smother е кристално звучаща и аранжирана колекция от брилянти песни, изпълнени с неповторим финес. За съжаление на живо потъват в объркващата мъгла от звук, която обгръща групата от самото начало. На моменти цялото упражнение наподобява слушане на процеждаща се през стените музика от купона в съседния апартамент. Индивидуалността на глас и инструменти се изгубват тотално, а нюансите на песните им са заличени. Дългата опашка за хот дог и пред тоалетните показва нагледно мнението на публиката. Резултатът е пропусната възможност за група, която несъмнено заслужава много повече.
22:00 – Mondkopf
Поставянето на Mondkopf толкова високо в програмата е най-противоречивото решение на организаторите. Младият и сравнително неизвестен французин е натоварен с незавидната задача да поддържа настроението преди Aphex Twin. Хладната дистанцираност на cold wave electro звуците, които подчертават неговата самота, отегчават голяма част от насъбралата се публиката и ставаме свидетели на най-големия отлив за вечерта. Въпреки че музиката на Mondkopf несъмнено би придобила тежест в по-късните часове, присъдата на хората е справедлива. Намираме си тихо ъгълче за блажена дрямка в очакване на неизвестното.
23:00 – Aphex Twin
Въпреки че името му е нарицателно за музикален интегритет, Richard James си остава енигма. Не е издавал нова музика под този псевдоним от десет години, съответно не знаем какво да очакваме от второто пришествие на Aphex Twin – двучасов drill’n’bass маратон или амбиант панорамите от последния официален албум. Господин James се появява на сцената с учудваща точност и заема мястото си зад пулта в пълен мрак. Анонимността му все пак е нарушена от сиянието на екраните, което очертава познатия силует – дългата рижа коса и брада от клипове на Chris Cunningham за Windowlicker и Come To Daddy. Следващите няколко часа са изпълнени с учудващо кристални old-school техно елементи, които свързват звука на ранните му сингли от началото на 90-те с последните от този век (под името Analord). Ефектът е психиделичен не заради използването на клиширани synth pad-ове, а по-скоро заради резките обрати в сета. Докато първите редове се отдават изцяло на пулса от сцената, четири камери кръстосват публиката и подават смайващо манипулирани образи към екраните и ги превръщат в отворен портал за наблюдение на паралелни сцени на екстаз от n-пространството. Етикетът за музиката му през 90-те 90-те IDM (intelligent dance music) сякаш придобива по-реален смисъл тази вечер. Умората и дългия път до леглата ни подтиква да пропуснем остатъка от нощта.
Втори Ден – 29-ти Октомври
Курираният от Bon Iver втори ден на фестивала представя значително по-цялостна картина с многобройни интерпретации на жанровете американа и инди-фолк – корените на музиката на Justin Vernon. Липсата на резки обрати в програмата и меките звуци от сцената допринасят за интимна и топла атмосфера.
15:30 – Kathleen Edwards
Откриваме деня с класическия северно-американски кънтри-фолк рок на г-ца Edwards, чието присъствие на фестивала е мистерия за хипстърите сред публиката, но напълно нормално за хората, които познават творческия и личен живот на гаджето на Justin Vernon. Кристалните й вокали, съпроводени от електрическа и pedal-steel китара, са прекрасни, но не особено новаторски. Да представиш една толкова изконно американска музика на европейска сцена е смел ход, защото често я определят като консервативно и занаятчийско занимание без артистична стойност. Успехът на Bon Iver и други подобни групи е най-доброто доказателство за обратното.
16:30 – Stornoway
Stornoway са Оксфордски инди-фолк оркестър, който се е наслушал на сравнения с Fleet Foxes и Neutral Milk Hotel заради шестте си члена, очарователно рошави хармонии и виещи се мелодии. Групата очевидно споделя любовта на американските си набори към британския прогресив-рок-фолк на Roy Harper, Steeleye Span и Pentangle. Сходствата се изчерпват дотук, защото Stornoway са лишени от всякакви фолк залитания към западния бряг и широкия философски замах на Fleet Foxes. За сметка на това имаме очарователно британско обсебване от малките неща и моменти и категоричното вето над гръмките девизи и теми. Въпреки че сетът им е съставен изцяло от песни от дебютния албум, скромните им опити да комуникират с публиката на френски и приглушените барок-фолк песни впечатляват хората. Шумното им сбогуване с групата е добър знак за това.
17:40 – Jens Lekman
Jens Lekman е национален герой във Франция, или поне би трябвало да бъде, ако съдим по посрещането на публиката. Идеята за шведска кръстоска между Stephen Merritt (Мagnetic Fields) и Jonathan Richman (патриархът на всичко поетично, наивистично и романтично), никога не ме е привличала досега. Lekmann запълва времето между песните с анекдоти и прелюдии към историите в тях. Изминалите лета от детството, случайните срещи в клубове и неосъществените такива с Kirsten Dunst са изсвирени с много самоирония, за не привличат внимание върху себе си. Появилата след многобройните Stornoway самотната фигура на Jens ме убеждава както в магнетизма му на изпълнител, така и в откровената сила на на малките му песни да докосват хората. Провокираният от поредния обрат в сета (или монолозите между песните) смях се разлива сред публиката. Jens Lekman ни напомня, че тези неща могат да бъдат искрено забавни, а ние благодарим за усмивките.
19:00 – Lykke Li
Lykke Li е обещала изненада за фестивала. Тръпнем в очакване с предположения за изцяло акустичен сет например. Lykke и групата й са облечени изцяло в черно и изпълняват парчета предимно от новия албум Wounded Rhymes. Основните елементи в по-монохромния им звук тази вечер са семплите щрихи от меланхолично реверберираща китара, орган и цигулка, с добавени госпъл вокали и примитивни перкусии. Идеята на групата да реаранжира почти всичко в бавно валсово темпо не винаги помага на песните да блеснат. Липсва ни бурята от статика в записите на Lykke Li. Наличието на нещо близко до мейнстрийм поп хитовете в репертоара й е в полза на Lykke, голяма част от публиката в Grande Halle познава добре парчета като Get Some, Тhe Only и Silent My Song.
20:30 – Bon Iver
Гледахме за последно Bon Iver преди повече от три години, когато групата (по-това време все още трио) бе объркана от популярността на първият им албум. Оттогава Justin Vernon написа песен за саундтракa на Twilight: New Moon, забърка се с Kanye West, издаде албуми с Volcano Choir и Gayngs. С две думи, успя да се преекспонира. Новият му албум, Bon Iver, достигна до второ място в Billboard. Очевидно неговата музика отдавна е напуснала инди гетото и е в позицията на малцина (Nirvana и R.E.M) да се докоснат до най-широк кръг от хора, shuffle плейлисти и радио станции. Безспорно това е гигантски скок за човек, записал предишния си албум напълно сам в изоставената хижа на баща си.
Понастоящем Justin е добре подготвен с осем членен състав зад себе си и открива сета с Perth. Саксофонистът Colin Stetson (Sufjan Stevens, Arcade Fire, Tom Waits) получава възможност за соло изява още в първото парче. Звученето на групата е гигантско, без да бъде прекалено натрапчиво. Bon Iver са намерили перфектния баланс между мащаб, който да ангажира публиката в огромните зали от турнето и интимност, която все още струи от всяка изсвирена нота. Пространството и лекотата в песните, а също и елегантният преход на всяко инструментално кресчендо към по-умерените пасажи са се запазени. По-стари парчета като Creature Fear, Blood Bank и Wolves придобиват съвсем нов блясък в новите си аранжименти, публиката посреща най-добре Skinny Love. Последното парче Beth/Rest е трансформирано от синт балада в епичен поп момент, с чието емоционално въздействие би се гордял дори Peter Gabriel.
След инструменталните интерлюдии и много благодарности към публиката и организаторите от Pitchfork, Bon Iver напускат сцената. Зад себе си оставят европейско турне и парижка публика, видяла група в невероятна форма, която е на път да постигне нещо голямо. Вдъхновяващ финал за един млад фестивал, отдаден на новата и независима музика.
