Филип Морозов следи La Blogothèque от 13-годишен. Boyscout обича Jessica Pratt от първия концерт в София през 2015 и пише за последния албум на американската певица като унесени и интимни китарни мелодии, оголени до сърцевина, за да понесат прелестния й глас.
Тихото вълнение, обзело редакцията при новината, че режисьорът на най-енергичните 30 секунди в БГ рок клип през последните години сбъдва мечтата си да снима A Take Away Show за френската инди институция не с кого да е, а с фантастичната певица от Калифорния е напълно оправдано. Именно заради това пишем на Морозов, за да му честитим новата работа и да go изтормозим за малко подробности за снимките на великото Poly Blue до водното огледало на парижкото Palais de Tokyo.
Как се стига до режисура за La Blogothèque? От техния канал открих голяма част от изпълнителите, които слушам и до днес. Впоследствие стигнах до тях заради една продуцентска курсова работа в Париж. Казаха ми, че могат да ми отделят трийсет минути за въпроси по едно скучно досие, но в крайна сметка си говорихме три часа за музиката и филмите, които обичаме и работата, която ни вълнува. Свързахме се в социалните мрежи покрай излизането на Phase 001. Видяха го и веднага ми предложиха да режисирам тийзъра на Villette Sonique. Бях шокиран. Оттогава съм изписал безчет режисьорски експликации за по-големи конкурси за клипове с тях, но засега всички отпадат. Изумителното за проекта с Jessica Pratt e, че аз изявих желание да снимаме такъв клип с нея, понеже Quiet Signs ме съсипа. Tе се съгласиха, писаха на лейбъла, който също се съгласи и веднага задействахме нещата. Още ми е трудно да повярвам.
Каква е механиката на La Blogothèque? Трудно е (а може би и нередно) да обсъждам механиката им като цяло. За мен те са гиганти, макар да са интимни, почти семейни, като структура. Портфолиото им е много разнообразно откъм видове продукции, бюджети и баланс между подготовка и импровизация. Клиповете от А Take Away Show са най-лежерни и импровизирани. Обикновено изпълнителите имат само един натоварен с интервюта, срещи и всичко останало ден в Париж и такова видео трябва да се заснеме за два часа без никаква подготовка. Уговаря се час и локация и се действа с по няколко дубли. За мен това е адски сложно, понеже обичам много да мисля и да се подготвям предварително, а в случая нямах такава възможност. Не съм и оператор, разбира се, а трябваше и да снимам – в това отношение очаквано не съм доволен от работата си , но всичко останало ме прави много щастлив. За тази поредица най-важно е самото лайв изпълнение – когато артистите са доволни от звученето на даден дубъл и атмосферата е приятна, обикновено всичко е наред.
Нещо интересно от самите снимки? Един важен урок и един прекрасен човек. Важният урок е, че подобно видео се снима с усет, а не с техника. Това да се вглеждаш в композицията, експозицията и да внимаваш във всеки момент да има фокус е сериозна грешка, която и аз допуснах. По този начин снимането става по-колебливо, а си давам сметка, че е по-красиво да има размах и да бъде максимално естествено и непринудено. Това не е клип. Изведнъж малки детайли – минаващ човек, който се заслушва, викащи деца, работещи хора, възрастни двойки – стават изключително важни за цялостния ефект. Донякъде е въпрос на късмет в каква среда ще попаднеш, но е важно да се обръща внимание на такива неща. Прекрасният човек е самата Jessica Pratt. След снимките отидохме и на концерта й, след който цяла вечер пихме вино и си говорихме за музика – най-вече за Roxy Music, Talk Talk и Sacred Songs, албумът на Daryl Hall, продуциран от Robert Fripp. Беше прекрасно. Като излезе видеото ми писа колко е щастлива и колко й харесва, което безумно много ме зарадва.
Какво ще правиш следващите няколко месеца? Преди няколко седмици неочаквано започнах работа във Final_New, новата вътрешна продуцентска компания на DDB. Освен рекламите, които ще продуцираме (част от които ще режисирам) сме се засилили за няколко музикални клипа, както и един късометражен филм, с който се боря от близо две години. Но нищо не очаквайте – да видим как се развиват нещата.
