Ревю: Quiet Signs на Jessica Pratt

Под блажената повърхност на последния албум на Jessica Pratt има буря. Третият дългосвирещ запис на лосанжелиската певица се появява след тежка година, в която тя се намира изчерпана и ужасно самотна обратно у дома след едногодишно турне. Стяга си багажа за Сан Франциско, наема стая и малко преди да замине среща музиканта Matthew McDermott, с когото заживява и започва работа по Quiet Signs.

Откриващата Opening Night – кратък пиано инструментал, който се носи като от сцената на празна концертна зала, взаимства името си от едноименната психологическа драма на John Cassavetes от 1977. Филмът за парализиращия ужас на един артист да покаже работата си пред света става отправната точка, която ще послужи за вдъхновение на Pratt. В самия албум обаче, липсва и следа от вътрешните борби на американката. Напротив, Quiet Signs вероятно е най-нежният запис, който ще чуете тази година.

I don’t wanna touch down, пее Jessica Pratt в Aeroplane, пиков момент в едва 27-минутния албум, думите й едва разбираеми. Неглижирани са до крехки съчетания от звуци, които постепенно смаляват външния свят до точка в задното огледало. Музиката на американката приглушава шума и кара външният свят да застине. Песните й са чист анахронизъм през 2019 – време и обстоятелства губят значение, за да отстъпят пред унесени и интимни китарни мелодии, оголени до сърцевината си, за да понесат прелестния глас на Pratt.

Американката напомня ту за котешкия тембър на Eartha Kitt – паралел, продължен от характерната черна очна линия по долните й клепачи, ту за най-интимните моменти на Alison Goldfrapp, когато заменя мръснишките синтезатори за вълшебния британски фолк на Seventh Tree. Гласът й, едновременно висок, приспивно шепнещ и с дрезгавостта на потушени пожари, не оставя място за безразличие, докато тлее върху мъждукащите, акустични инструментали на Quiet Signs – нейният най-достъпен и полиран албум досега.

Quiet Signs (Mexican Summer) е в Youtube и Spotify.