Освен да пътува по дестинации с извънземни пейзажи, Yo Vo продължава да говори интелигентно за любимите си архетипи и фетиши. Но не само да говори, а и да ги снима в красиви късометражни филмчета като последното Copycat – тънка ирония и критика на папагалското изкуство и абсурдната самоцел да бъдеш забелязан, която стои особено на място в съвременното общество и неговия стремеж към куриран живот и постоянно повторение.
За целта режисьорът на видеото ангажира шампионката от националния отбор по художествена гимнастика Елена Бинева и модела Лора Стоицова от Ivet Fashion в сюрреалистична игра на (руса) котка и (черна) мишка, която не свършва добре за една от двете героини. И понеже Yo Vo е дългогодишен колаборатор на бутик ALL U Re, Copycat го играе и модно видео с последните колекции на младата френска надежда Marine Serre и Vetements. Без пълната подкрепа на бутика нямаше да го осъществим този клип. Дадоха ми свобода да пробвам нещо визуално с риск, че нямаше да може да се ползва като реклама от сорта на: Виж колко готина селекция от дизайнерски дрехи и аксесоари имаме, ела и си купи, точка.
И за добро. Eкипът зад цялата екстраваганца също е респектиращо сериозен. Сред имената в надписите си личат познати агенти като Aнна Станкова, Теодор Фичев, Димитър Неделчев, Николай Пачев и още две дузини професионалисти, които допринасят за корекомския характер на проекта без да мрънкат излишно. Излъгах ги, че ще стане интересно и им казах, че здравето е по-важно от парите. Благодаря супер много на всички замесени. Без тях със сигурност щях още да вися и да гледам на кое дърво са му по-хубави листата, без да усетя, че вече е януари и листа няма.
Каква е концепцията на Copycat? Защо реши да снимаш подобно видео? Исках директна визуална метафора. Забавно тъжна ми е идеята как хората са склонни да следват сляпо и да имитират дадено поведение базирано само и единствено на факта, че нещо е различно, ново и най-вече странно. Изгарящото им желание да се откроят и бъдат забелязани и как този подход стана абсурдна самоцел, на която и (ирландският писател Samuel – бел.ред.) Beckett би завидял. Тотална загуба на автономност. Докато всички влогъри и инфлуенсъри мрънкат мантрата Бъди себе си, промотирайки копие на копие на копие.
Но за да не залитне в суха социална критика, която ми е скучна, беше задължително да има елементи на тази абсурдност, на моменти дори и под формата на сюрреализъм. По този начин концепцията се превърна в образ, който изглежда самонадеян до степен на комичност. Един вид стабилна несигурност. Образ, който хипнотизира, но и изглежда хипнотизиран. Статичен, затворник сам в себе си. Реално може би има само един персонаж, но в два различни етапа, или по-скоро разгледан в два привидно паралелни свята. Не искам да казвам повече, нека всеки сам го възприема или критикува както си иска.
Основните вдъхновения? Вдъхновяват ме неща, които ме дразнят. Тенденция, в която всеки ден чуваш, че нещо ново е изкуство. В началото изкуството беше изкуство. После се почна танцът е изкуство, фотографията е изкуство, модата е изкуство и в момента и готвенето на безглутенов веган пудинг е като форма на изкуство. Всичко е изкуство и нищо не е. Паралелно с това си имам една теория, че огромна част от визуалната мега-тренди-еджи култура днес е копие на Erwin Wurm и най-вече неговите One Minute Sculptures.
Обаче в момента, в които изкопираш определена идея или поза, извадена от контекста, който той е заложил, се получава ситуацията Let’s make it strange just for the sake of being strange. Дай да сложим розов банан и да има заек с едно око ей така щото някъде го видях в Instagram. Папагалско изкуство. Тази идея да повторим нещо, което ни се струва странно, просто за да е странно нямаше как да не присъства. Безсмисленият едноминутен патос на ежедневието.
Кои от фетишите и типажите в Copycat са ти най-интересни през годините? През годините са доста, но специално тук са два основни: единият е привидният авторитет, другият е наивният последовател. Някои филми имаха интересни допирни точки с конкретните персонажи. Мистериозната аура и фалшиво изграденият смисъл, не че твърдя, че ги има, но ако случайно някой ги намери, бяха директно вдъхновени от филми като Под кожата и Кучешки зъб.
Къде е границата между вдъхновението и сляпото следване/наподобяване? Границата аз си я представям винаги като следната ситуация. Имаш суша и езеро. В един момент като доближиш водата сушата става кал. И има едни хора, които стоят на сушата и казват, че са сухи, има други, потъват в кал и твърдят, че плуват, а някои, изцяло под водата, като излязат твърдят, че не са мокри. Явно е някакъв тренд човек да измисля начин постоянно да се прави и да се оправдава, че ясна граница не съществува или е толкова размита, че и да се блъснеш в нея няма да разбереш. Robert Hughes беше прав, като говореше за модерния Ад на повторението. Всичко в тази насока след Duchamp e празна бутилка.
