ARCTIC MONKEYS – Tranquility Base Hotel & Casino (Domino)
I just wanted to be one of The Strokes, Now look at the mess you made me make. Има някакво страшно освежаващо перверзно удоволствие в това да чуеш как Alex Turner предизвиква най-праволинейните фенове на AM още с първите два реда в албум, който забравя за асансьорния стадионен рок на своя предшественик и вместо това отваря нови територии в чичовските секси и много концептуални шлагери. Лунната елегия на Arctic Monkeys е най-странната колекция пиано балади на шефилдската група в досегашната й дискография, чиито сюжет се развива в хотел на най-близкия спътник до земята, но третират обичайните за Turner теми ъа консуматорското общество и политика не с бунт, а с любопитство и отстрани. Tranquility Base Hotel & Casino наистина разкарва мазния рок, рифове, арендби и неимоверна похот на предшественика AM – китаристът Jamie Cook, басистът Nick O’Malley и барабанистът Matt Helders са си живи и здрави, но в този албум са съвсем различни и просто маркират елегантно цялостната атмосфера и чувствения баритон на Turner със своите фалцети и инструменти, които не блъскат. Няма нужда от сингли, защото този албум трябва да се слуша от начало до самия край без прекъсване, докато завива като меандри на ръка през остроумен коментар на нивото на сатира от разказвач, който владее пианото и се доближава приятно близо до Jarvis Cocker и Father John Misty. И наистина, Tranquility Base Hotel & Casino би могъл да бъде албум на Pulp в една паралелна вселена, която обаче понастоящем е населявана от Arctic Monkeys и тяхното умело боравене с каноните на соул музиката и 60-тарските филмови саундтраци. Брилянтността на песни като American Sports, Four Out of Five, Golden Trunks и Batphone не е само във величествените и много елегантни оркестрации, но и в поредните силни текстове на Turner – сериозно момче, което става все по-добър разказвач, а е едва на 32. 4/5
Слушай в Spotify / Купи от iTunes
DJ KOZE – Knock Knock (Pampa Records)
Петте години чакане след един от най-добрите електронни албуми на това десетилетия (Amygdala от 2013) си струваха чакането. Макар и по-голямата част от публиката да го асоциира предимно с диджей сетовете под псевдонима DJ Koze и ъндърграунда хита от 2015 HTC, музиката на Stefan Kozalla не е предназначена само за дансинга. Психеделичната вселена на 46-годишния Stefan Kozalla в прелестната звукова одисея Knock Knock включва помощта на забележителни гости и вокалисти (Eddie Fummler, Kurt Wagner, Róisín Murphy, José González, Speech от Arrested Development, Mano Le Tough, Sophia Kennedy) и е написана с идеята и настроението за много разнообразно пътешествие. Семплираните композиции и добре премерени вокали в последния албум на Koze нямат аналог, досущ като идиосинкратичната обложка – интелигентната амалгама от различни стилове пленява без пощада със своята атмосферичност, постепенно развитие и тотална доминация на сетивата, особено ако я слушате на слушалки. Разбира се, умелото боравене с вокалните семпли и изключително мелодичните и еуфорични инструментали (ала The Avalanches на моменти) не са единственото достойнство на Kozalla. Сърцето на албума е запазено за старата диско и арендби душа на Pick Up и Illumination – ужасно добри клубни парчета с изключителен бийт, които имат сериозния потенциал да превземат сетовете на лято 2018. Illumination включва разпознаваемия съскащ фалцет на Roisin Murphy, пулсиращ синтезатор, семпли от духови инструменти и китарна прогресия, а Pick Up трансформира носталгичния вокален семпъл на Gladys Knight в Neither One of Us в меланхолично и много красиво седемминутно диско, което убива с контраст между еуфорията на слънчевия инструментал и болезнената меланхолия на текста I guess neither one of us wants to be the first to say goodbye. Страшен албум! 5/5
Слушай в Spotify / Купи от iTunes
LEON BRIDGES – Good Thing (Columbia)
Приповдигнатото ревю на дебюта на Leon Bridges преди три години е достатъчно изчерпателно, за да маркира основния проблем, който можеше да го потопи обратно в блатото на one-hit-wonder талантливите изпълнители, не успели да надскочат сами себе си повече от веднъж. За щастие. вторият албум на тексасеца го доказва като наистина огромен и разнообразен талант, който не се страхува да излезе от комфортната си зона на сравнително консервативен и доста кадърен Sam Cooke почитател и от сянката на супер успешното и използвано къде ли не парче River, за да преоткрие своето 60-тарски ретро соул с много мазно и умно 90-тарско арендби, любовен поп, лек фънк и едва доловим джаз. Продуцентът Ricky Reed се е погрижил за амбициозен звук от Usher-oви текстури и нео-соул с фънки аранжимент и стадионни аспирации, които си личат най-вече в парчета като If It Feels Good (Then It Must Be), дискотечното You Don’t Know и синтпоп епиката Forgive You. Най-потентните парчета обаче идват в края – секс баладата Mrs. и автобиографичното Georgia to Texas са искрения завършек на коремсиален албум от артист, който разширява диапазона и потенциалната аудитория, без да забравя своите корени. 3,5/5
Слушай в Spotify / Купи от iTunes
BEACH HOUSE – 7 (Sub Pop)
Неверниците обичат да определят всеки следващ албум на балтиморското дуо Beach House като още едно от същото. Дрийм поп меланхоличните мелодии на Victoria Legrand и Alex Scally обаче са всичко друго, но не и скучни. Стоящи на комфортно разстояние от 90-тарските шугейз вдъхновения, Beach House се отдават чисто и просто на добавяне на нови пластове, мистериозност и пределна дълбочина в музика, която обгръща като пелена от орган, синтезатор и китари с всевъзможни електронни ефекти и много пулсиращи барабани. Седмият албум на групата продължава тенденцията към звучене ала филмов саундтрак на история, чийто основни елементи влизат и излизат от сцените с един определен ритъм и честота, които не могат да бъдат предсказани, но очароват неизменно. Не се подвеждайте по на пръв поглед невдъхновеното, но всъщност изпълнено с много скрит смисъл и символика наименование на този албум – 7 е най-добрият албум в дискографията на Beach House, поне засега. 4/5
