Lu пише за музика в Trains in the night, обожава Pharrell и класическия фънк, слуша Jazz FM и се самоопределя като 80-тарско момиче.
Daft Punk винаги са били концептуална формация с голям размах. Дебютният им албум Homework бе създаден с идеята да покаже на рок-младежта, че електронната музика е готина; Discovery връщаше топката и показваше на същата тази публика, че рокът е супер. Двете упражнения имаха феноменален успех. И когато групата вече беше ускорила до втора космическа, всичко пропадна с появата на натирения от критиката и игнориран от публиката Human After All от 2005. Неуспехът обаче не накърни звездния ореол на дуото и спорадичните напомняния за съществуването им (Stronger на Kanye West, легендарната сцена-пирамида и слуховете около саундтрака на TRON) успяха да генерират огромно очакване за бъдещата им продукция. Филмовата музика към споменатия филм от 2010 ги циментира като едни от най-талантливите музиканти на нашето време. Ако все още има някой, който се съмнява в този факт, то Random Access Memories сдъвква и изплюва всякакви колебания относно грандиозността на визията и капацитета на Daft Punk.
Самото име на албума ни подсказва какво можем да очакваме: Спомени С Произволен Достъп e събирателно понятие за множеството разностилови музикални герои и влияния, които Daft Punk имат. Освен това играта на думи е чудесна препратка към роботното им алтер-его и неговата ram памет. Добре им се е получило – и препратката, и албумът, който е истинско празненство на музиката: колаборациите на групата събират на едно място жива история от последните 50 години в лицето на Nile Rodgers, Giorgio Moroder, Paul Williams, Chilly Gonzales, Todd Edwards, DJ Falcon, Julian Casablancas, Panda Bear, Pharrel Williams и дузина виртуозни студийни музиканти. Концепцията на RAM е да се вдъхне живот на музиката чрез обръщане на публиката към времето, когато записването на албум изисквало маса пари, музикални умения, оборудване и време. В интервю за Pitchfork, Thomas Bangalter споделя как развитието на технологията е направило музиката достъпна по един много интересен начин от философска гледна точка, което е страхотно. От друга страна, когато всеки може да го прави, вече няма никаква магия – ако публиката може да го прави сама, защо изобщо да им пука?
Именно заради това Random Access Memories е много различен Daft Punk албум, записан приоритетно с истински, живи музикални инструменти и минимум електроника, състояща се от 70-тарски и 80-тарски дръм машини, синтезатори и вокодери. Стана ни ясно, че сме ограничени до собствената си невъзможност да създадем груув така, както ни се иска в ограниченията на 8 или 16 такта. – продължава Bangalter. Нещото, което много ни харесва при диското, е идеята да свириш поредица от звуци отново и отново – мозъкът ти веднага отчита, че това не е семпъл, който се повтаря.
Противно на масовото мнение, RAM съвсем не е диско албум, а великолепна смесица от диско, фънк, фюжън, джаз рок, прогресив, EDM и психиделия, която прекрачва елементарните стилови ограничения и условни музикални периоди. Одисеята започва с най-зрелищните първи 15 секунди, които съм чувала в opener. Откриващото парче и лайтмотиф на албума Give Life Back To Music рита с крак вратата към едно ретро-футуристично пътуване: експлозивната интродукция е заменена от smooth фънк ритъма на Nile Rodgers-овата китара, а гласът на единия робот приповдигнато настоява Let the music of your life give life back to music. Трите елемента се редуват, докато не започнеш наистина да виждаш светещи диско топки и танцуващи хора в чарлстон панталони. Ако нещо от новия албум прилича на старите Daft Punk, то това е The Game of Love – пуснете си Something About Us от Discovery и открийте десетте разлики. The Game of Love е тъжна любовна изповед на глас през вокодер, гарнирана с лирични клавирни 80-арски теми. Michael Bolton или Richard Marx навремето щяха да я превърнат в хит. Giorgo By Moroder е внушителен биографичен монолог на един от най-важните продуценти в историята на поп музиката, който – без да се усетиш – прелива в характерно дафтпънково синтезаторно апреджио, зад което – също толкова неочаквано – изниква грандиозна струнна оркестрация. След толкова стилови смени си мислиш, че няма къде да се отиде, докато вече озадачилият те кратък скреч фрагмент не прелее в електронна техно вакханалия а ла Josh Wink. Композицията е 9-минутна кратка история на музиката в звуци, която те оставя с увиснало чене.
Колаборацията с Chilly Gonzales, Within, е друга сърцераздирателна балада, която се върти около клавирната виртуозност на канадския музикант. Тук отново е използван вокодер и това почва бавно да ми лази по нервите, но след няколко слушания установих, че в един момент модулацията на гласа на Gonzales заприличва на тъжен звук, изтръгнат от виола и в това се крие известен чар. Звездата на Instant Crush е г-н Julian Casablancas, който също е вокодиран и гласът му на първо слушане прилича по-скоро на бълбукане, отколкото на нормален вокал, но и с това се свиква. Постройката на песента е типична за The Strokes, и ако не беше вокодера, спокойно би се настанила в последния албум на нюйоркчаните. Lose Yourself To Dance, заедно с първия сингъл Get Lucky, е безсрамно танцувалния и съблазнителен принос на Pharrell Williams към албума.
Достойна за името си, песента не ти оставя друг избор, освен да почнеш лека-полека да влизаш в мазния фънк ритъм. Ако се поизмориш, можеш да разчиташ на Skateboard P да ти подаде ризата си, за да си попиеш потта. Това, извадено от контекста, не звучи много красиво, но песента определено е. Get Lucky е малко или много ясна, след като тийзърът и се превърна в най-паметният момент от тазгодишната Coachella: излязоха около 50-ина любителски версии на парчето, базирани на тази паметна 1 минута музика, изпълнена от облечени в пайетени Saint Laurent сака изпълнители. Get Lucky е хит в класическия смисъл на понятието – перфектно продуциран и миксиран, радиофоничен, танцувален, зарибяващ.
Touch е най-странната композиция в албума и по-думите на Bangalter и de Homem-Christo е най-трудното нещо, което някога са правили: прилича на 8-минутен емоционален Бродуейски мюзикъл с ретро кабаретни аранжименти. За звездата от 70-те Paul Williams (колаборатор на David Bowie, The Carpenters и Barbra Streisand), съавтор и изпълнител на песента, Touch e до голяма степен биографична. Идеята за пробуждането и връщането към живот кореспондира с неговата собствена история – успешният музикант от 70-те пропада в бездната на алкохола и наркотиците за десетилетие и с големи усилия успява да се възстанови през 90-те. Paul Williams участва и в Beyond, която е по-проста откъм постройка и продължава линията на семпли и водени от китарен ритъм джаз-рок композиции, вдъхновени от Steely Dan.
Motherboard е най-личната и най-искрена композиция в албума: 6-минутният лиричен инструментал виртуозно съчетава синтезатори с класически инструменти като акустична китара, цигулки и флейта. Не знам дали авторите я възприемат като музикалния еквивалент на дънна платка за албума, но името и референцията му към абревиатурата на албума RAM предизвикват усмивка. Fragments of Time e като извадена от началните надписи на 70-тарски семеен ситком с участието на Todd Edwards, който се появява и във Face To Face от Discovery.
Doin’ It Right с Panda Bear е отвяващ главата downbeat indie клубен хит, който тепърва ще докаже, че Daft Punk го правят както трябва. Contact, 13-тата финална композиция от албума, е съвместна работа с близкия приятел на дуото DJ Falcon и е единствената, в която е използван семпъл – от We Ride Tonight на австралийците Sherbet, на чиито фон слушаме обясненията на американски астронавт за неидентифициран светещ обект. Филмовата атмосфера на Contact яростно градира напрежението и вкарва ускорение като при излитане в космоса. Всичко завършва с минута и половина дисторшън звуци, които ни подсещат, че изстрелването е било успешно и вече сме в орбита. След целия изслушан албум, съм склонна да се съглася.
Единственият недостатък на албума е вече споменатата злоупотреба с вокодери. Очевидно Guy-Manuel и Thomas искат да поддържат имиджа си на роботи, но защо намесват и другите в това безумие? След няколко слушания, обаче, се свиква и това не отнема кой знае колко от очарованието на албума. Текстовете също не блестят с особена дълбочина, като на повечето места се ограничават до няколко строфи, но не съм сигурна дали това е недостатък. Някои от най-приповдигащите песни, за които се сещам, също разчитат на няколко глуповати изречения, които обаче вършат чудеса. Това според мен е търсен ефект, както и цялата глуповато-шантава помпозност – роботизираните гласове, наивните feelgood клавирни темички, детският хор в Touch; всичко това показва едно много хубаво чувство за хумор, което за жалост хората масово няма да оценят.
Random Access Memories не е жанропроменящото второ пришествие, което доста хора очакваха той да бъде. Вместо това е монументална музикантска работа, впечатляваща с перфекционизъм при замисъл и изпълнение, прекрасен реверанс към по-добрите времена на музиката и 100% добро настроение. Не знам какво повече бихме могли да искаме от подобен албум. Въпреки това той няма да се хареса на два типа хора: 1) хора, които са здраво затънали в мейнстриймa и не ценят музиката в нейната историческа стилова красота и разнообразност; 2) хора, които слушат траш. За всички останали, 74-те минути на албума са изключително приятно музикално преживяване.
Random Access Memories на Daft Punk е на пазара.
