Три години и половина след излизането на своето дебютно EP, Голям Юс затваря концептуалната рап трилогия от избрани съчинения по същия начин, по който я започна – кратко, ясно, интелигентно и със същата емоционална дълбочина и камшични удари по мозъчните гънки, без да спестява нищо от стряскащите наблюдения на трите MC-та от Варна. Самопровъзгласилите се за мъдри царе от Династия Юс Явката ДЛГ, Боро Първи и Madmatic продължават да развиват идивидуалните си кариери по собствен (и много различен) начин, но това не им пречи да рапират в изключително допълваща се симбиоза на настроения и теми с онзи невидим пинг-понг на нюйоркски братя, които познават глупостите си още от деца и знаят кога, как и защо да влязат в общото настроение на всеки трак.
Говорейки за траклист и влияния, Том III не се различава особено от предишните две части на трилогията – броят на парчетата отново е пет, времетраенето също не се отклонява драстично, обложката на проекта продължава стила на предходните, влиянията и семплите в инструменталите отново идват от малко познати прогресив класики. За разлика от миналите два тома обаче, основната музикална продукция е изнесена от Ростислав Алберт – Roasty Suave (Dim4ou, V:RGO и соловите неща на Боро и Madmatic), който изчиства композициите от филмови реплики и обичайните шеги в паузите на записите и залага предимно на безкомпромисни инструментали без излишни ефекти и скитове.
Последната промяна няма как да убие характера на Голям Юс. Така или иначе, силата на групата винаги е била не в експериментирането с по-авангарден звук, а в дълбочината на текстовете на трите MC-та и блестящия начин, по който наслагват контекст и мисъл и редуват предимно първосигнални, но всъщност доста свързани метафорични рими с болезнена душа. Тук се крие и основната промяна в общото настроение. Докато Том I си остава приятелско и напушено медитативно отражение на спокойствието във Варна, а Том II действа като бърз ъперкът в епилирания корем на родния псевдорап и хип-хоп под формата на жизнен и подробен социално-битов коментар, Том III задълбава още повече в традиционния нихилизъм, отчаяние, апатия и мрачен екзистенциализъм на парчета като No Юс.
Песимистичните нотки на брутален и стискащ за гърлото реализъм се прокрадват още от първите куплети в Tом III, за да достигнат зенит в най-доброто парче от албума Ветерани и закриващото Споко – изолационизмът (на главата си слагам каскет и ставам аскет/хващам гората и не ми пожелавай късмет на Явката и искам да отида в гората в барака, а трябва да пея/скачам на един и два крака, за една година не един и два трака, за една година двама роднини – два рака на Боро) се сблъсква челно със смъртоносната констатация за целия албум – това не са песни за клуб, това са песни за когат’ се чувстваш като ходещ труп. Надеждата умира последна, ама друг път. Никой няма идея за какво е тука, така че споко.
