Забравете за момент желанията за албум с нов авторски материал или молитвите за джем сешън с Jack White, слуховете за какъвто си циркулират в пространството от доста дълго време насам. Първият студиен албум на The Rolling Stones повече от десетилетие след A Bigger Bang е размазващо енергичен и чудно добър поклон пред чикагските блус стандарти. Имайки предвид историята на групата и ушеизвадното основно вдъхновение за мръснишкия им рок, няма как да останете изненадани от перфектния начин, по който е изсвирен всеки един от дванадесетте кавъра в Blue & Lonesome. Завръщането към истинските корени на групата със същата енергия и без огромните сцени, пиротехника, гаргатюански мащаби и рециклиране на вечните хитачки разкрива добре познатата, но леко позабравена страхотна химия между Jagger, Richards, Wood и Watts – страшно енергични типове въпреки възрастта и възможността да не правят нищо ново и запомнящо се до своята смърт, но способни да запишат жесток, изчистен и солиден блус албум само за няколко дни като шибани професионалисти.
Звукът на комбото звучи първично и непреднамерено по автентичен начин, съскането на звукозаписна лента в началото и края на всяка песен и студийните разговори на музикантите в някои от паузите също добавят още естественост и доказателства за спонтания характер на всичко около Blue & Lonesome. Естественото усещане на бледите хилави англичани към този типично американски и ревностно защитаван жанр винаги е било забележително. Дрезгавият глас на Jagger звучи още по-дълбоко и без каквото и да било напъване за постигане на желания ефект. Стегнатите китарни сола са в основата на повечето песни, за да демонстрират най-добрите страни на Richards и Wood, но и за да подчертаят доста приличната хармоника на Jagger, за която сигурно сте забравили. Blue & Lonesome е от онези албуми, заради които си сипваш моментално поне едно голямо уиски и започваш да размишляваш за житейските истории в повечето текстове и аналогичните случки в собствения ти живот. Извън чисто егоистичната оценка обаче, искреното Jagger-ово Was that OK? от финала на закриващото парче I Can’t Quit You Baby заслужава силно положителен отговор. Има място за старите кучета и още как. Какво ще ги правим занапред и дали скоро ще звучат толкова добре, колкото в един такъв албум с кавъри? Ще видим.
Подобна музика обаче винаги си върви с необходимата емоция, независимо от обстоятелствата. Записаният преди година в British Grove Studios албум се случва съвсем планирано в една от дупките през последното турне на Stones и въпреки това не звучи предвидимо или внимателно пресметнато, а дори напротив – скепчитното определение за вероятна лебедова песен и затваряне на кръга от групата е сритано в ъгъла още с първите рифове и Jagger-oва хармоника на откриващото Just Your Fool. Blue & Lonesome не е обикновена носталгия, сбогуване или семпло отдаване на почит към титаните от тяхната младост, а просто звукът на четирима вековни приятели, които се забавляват истински помежду си за пръв път от много време насам. Спонтанният характер на звукозаписа е допълнени от списък с най-запомнящите се парчета на Jimmy Reed, Willie Dixon, Eddie Taylor, Little Walter и личния им любимец Howlin’ Wolf и връща вниманието към страстта към блуса от ранните години на The Rolling Stones, пропита в сърецето и душата на тяхната музика през цялата им кариера. В джемсешъна на четворката без много повторения се включва и дългогодишния им концертен басист Darryl Jones, койбордисттите Chuck Leavell и Matt Clifford и записващия наблизо Eric Clapton, който участва със своите китари в две от парчетата.
Blue & Lonesome (Polydor) е на пазара.
