Предстоящите четири почивни дни са идеалното време да прегледаме част от новите български книги, които се появиха напоследък,да прочетем откъс от една от тях в Boyscout и накрая да се отбием набързо до нов блог за литературни ревюта.
Богдан Русев представя Разкази LIGHT – обяснимо колекция 23 разказа от 22 автори, които са публикувани в Капитал LIGHT през двете години, в които Русев е негов главен редактор. В този период в списанието е единственото в България, което си позволява да отпечатва нов разказ от български автор всяка седмица, от добрите съвременни разказвачи (Парушев, Карабашлиев, Васил Георгиев, Александър Секулов, Тео Чепилов) до все още неизвестни, но изключително добри автори като Александър Великов, Виолета Керемидчиева, Елица Бонева, Мария Македонска, Йордан Петков, Марина Цекова и Теодор Дуков. Всеки разказ започва с кратко въведение от Богдан за автора и самия текст. Разкази LIGHT (Ciela) струва 10 лева и може да бъде поръчана от Mobilis.bg
Българската група Leepra De Luxe е използвана за прототип в Luizza Hut, новият любовен роман на Тома Марков, един от създателите на литературния кръг БързаЛитература и въобще доста готин агент, който е редактирал книги на Чарлз Буковски и Любомир Левчев и често обича да представя литературата си пред публика в салона на Сфумато – работното му място в продължение на почти шест години. Действието в Luizza Hut се развива през 1998, когато главният герой Макаронов, млад поет е в подножието на славата сии затова работи като сценичен работник. Освен това става и роуди на най-значимата постпънк група в момента. Луиза Н е китаристка, която се появява когато иска, на концертите на групата си, отказва да направи какъвто и да е запис. И така нататък. Всеки читател получава безплатно и аудиокнига с гласа на автора. Luizza Hut (Enthusiast) струва 15 лева и може да бъде поръчана от Mobilis.bg
Не успяхме да намерим достатъчно информация на последата книга на Момчил Николов, която трябва да излезе на пазара до края на месец април. Казва се Машини за Любов и доколкото разбираме е книга първа от трилогията Кръглата риба. Повече информация за книгата и откъси от нея има във Facebook. Цената е 15 лева, издателството – отново Ciela.
Той трябваше да бъде разбивач на женски сърца. Трябваше да бъде еротоман. Еротоман – естет. Ценител на женската красота. Способен да глези любовта, без да я наранява. Никога да не настоява и никога да не бърза. Да разбърква душевния свят на жената. Да я накара да изрича собствените му желания на глас. Да не казва никога „обичам те”. Да предлага шеметна страст за ума. Да бъде перверзен в желанията си. Да създава болезнена зависимост от себе си. Да показва на жената как да бъде жадна. Да я лиши от любовта и по този начин да я научи да обича. И накрая – да съумее да се измъкне от нея с такава нежност, че тя да си въобрази, че именно на нея най-напред й е омръзнало. Той трябваше да бъде съвършенната машина за любов.
Мартин Димитров е прочел доста книги и все още не е написал нито една. MDBOOKREVIEW е първият му опит за литературни ревюта, който е провокиран от непрекъснатите молби на приятелите му да препоръча нещоза четене. Текстовете в този блог са кратки и не хронологично всяка нова книга на пазара. Димитров обещава да представя само книгите, които ще искаме да задържим в библиотеката си. И последно, разказ на Момчил Николов и встъпителната бележка на Богдан Русев.
>>>>>>>>
Призраци
Този разказ беше поръчан на най-странното място, на което ми се е случвало да разговарям с автор – в сауната на градския басейн в сградата на БСФС. Момчил заемаше около половината от помещението, дишаше тежко с полуотворени очи и се потеше обилно. Прецених, че това е единственият момент, в който бих могъл да му нанеса изненадващ удар, и си стиснахме ръцете да напише нещо за Light. Момчил написа не просто «нещо», а измамно брутална история за насилието, което всички носим в умовете си.
Нещата се влошиха, когато съседите си взеха куче. Едно нищо и никакво черно пале, което обаче кой знае защо бяха привързали с дебела верига. Нямах представа как изобщо ходи, горкото, толкова тежка изглеждаше тази верига. Имах чувството, че може всеки момент да счупи врата му. Самото куче не правеше нищо, което да ме дразни, лежеше си по цял ден и дори не лаеше, но грижите по отглеждането му бяха влудяващи. Съседът беше решил, че трябва да го храни с кокали, и веднъж седмично пристигаше с огромен кървав чувал, от който вадеше кравешки скелети. Не се шегувам – дебели по два пръста ребра, а понякога и крайници – като диреци, с висящи по тях жили и парчета сивкаво месо. След като изсипеше кокалите, започваше същинската част. Събличаше се гол до кръста и хващаше брадвата.
Сечеше ги върху циментовото корито на външната чешма. Не беше особено сръчен – брадвата често къртеше парчета от цимента, а ребрата летяха във всички посоки, преди да успее да ги разполови. Той обаче не се даваше. С всеки удар ставаше все по-ожесточен. Приличаше на някакъв побеснял келт във вихъра на битка – полугол, брадясал, омазан с кръв, парченца месо и костен мозък.
Най-лошо ставаше, когато в чувала имаше кравешки крака. Както можеше да се очаква, те бяха дебели и здрави – колкото и да блъскаше по тях, резултатът беше нулев. Понеже нямах друга работа, седях си в моя двор, на масата под вишната, и го наблюдавах. Пробваше всякакви варианти. Първоначално се целеше някъде по средата на бедрената кост – звънки удари, при които брадвата отскачаше, все едно се е стоварила върху стоманена тръба. След като разбереше, че там няма да стане, сменяше тактиката. Наместваше крака по диагонал на циментовото корито, така че колянната става се падаше над мивката. Плюеше си на ръцете и се захващаше с удвоени сили. Удряше истерично, с надеждата да прекърши проклетия крак, но въпреки усилията му пак не се получаваше. Тогава, вбесен от безсилието си, го хващаше с ръце и започваше да го удря – в циментовото корито, в земята, където му падне. Накрая, очевидно изпаднал в умопомрачение, го захвърляше. Първия път успя да разбие прозореца на къщата си, откъдето, пищейки като ранено животно, изскочи съпругата му, стиснала голям нож. Той я остави да се доближи до него, скръсти ръце пред гърдите си, погледа я как размахва ножа, послуша я около минута и половина как крещи и изведнъж, най-изненадващо, я ритна в крака, малко под коляното. Тя падна на земята, а той се хвърли върху нея. Помислих си, че ще я пребие, но не – не го направи. Просто й взе ножа и се прибра в къщата. Скоро и тя го последва.
Следващия път кракът падна в моя двор. На един метър от стола, на който седях, точно върху алеята ми от бели камъчета. Призля ми. Стоях като препариран на стола и го гледах. Съседът също го гледаше. Беше се хванал с две ръце за ръждивата метална мрежа, която разделяше дворовете ни. Дишаше тежко. Може би очакваше да му върна крака, но аз не помръдвах.
– За кучето е – каза, като ме видя, че не ставам.
– Знам – отвърнах му.
– Казва се Фокси – посочи с ръка към кучето, което беше примряло от страх и се беше завряло под една купчина кашони.
После той неочаквано се пусна от мрежата, облече ризата си и тръгна нанякъде, оставяйки кървавия кравешки крак да си лежи върху белите ми камъчета.
Поседях около половин час с надеждата, че ще се върне да си прибере крака. Не се връщаше. Нито след половин час, нито след един. Тогава, колкото и да не ми се искаше, се надигнах, хванах крака с голи ръце и го прехвърлих в двора на съседа. Когато тупна върху земята, кучето се стресна, изправи се от кашоните, където лежеше, и започна нервно да крачи напред-назад. След няколко минути се поуспокои и се приближи към крака. Подуши го, но явно не му хареса, защото безразлично се върна при кашоните и си легна.
През следващите два дни кракът си стоеше там, където го бях захвърлил, и бавно се разлагаше. Сладникава, тежка и лепкава миризма, която прииждаше на талази при всеки полъх на вятъра. Колкото и да ругаех съседа, той не се появяваше. В един момент в мен се загнезди съмнение – че миризмата всъщност не е от разпадащия се крак, а от разпадащия се съсед. Да, представях си, и то доста успешно, че посред нощ, докато аз съм потъвал в необятните полета на дългите и заплетени сънища, които населяваха новия ми дом, той се е прибрал вкъщи. Ризата му е била разкопчана до пъпа, панталоните – мръсни и скъсани на коленете, косата – разчорлена, очите – мътни и сълзливи. Залитал е, съборил е нещо на пода, чиния, чаша, все едно какво. Трясък, разпилени парчета стъкло и бързо произнесени думи, за които няма как да знаем. Жена му се е събудила. Скочила е от леглото, бясна. Стара и протрита нощница в портокалов цвят, през която са прозирали увисналите й гърди – тъжното пътешествие на юг към старостта на жените. Крещяла е. После пред нея, като подарък от Злата Съдба, се е появил онзи, големият нож. В хладната му стомана тя е видяла отразени очите си – уплашени, тъжни и стари. Старостта, дошла неусетно и бързо – това не е могла да прости жената. До ушите й достигал пиянският му присмех – отново думи, които няма как да знаем. Сигурно тук е моментът, в който нещо се е случило. Може би е видяла в стоманено-отразения си поглед неочакван проблясък на решителност. Може би е видяла бъдещето си. Не знаем какво. Знаем, че се е хвърлила срещу него, носена на крилете на онези тъмни сили, които човек пази за мрачните дни на отложеното безумство. Забила е ножа в корема му. Той изненадано я е погледнал. Не знаем какво е видял в този миг, когато светът за последен път се е отпечатвал върху ретините на угасващите му очи. Не знаем какво е чувствал. Не знаем как е биело сърцето му. Знаем, че тя е замахнала втори път. Ножът отново се е забил в тялото му и тя е разбрала това, което разбират всички убийци: че втория път острието преминава през друго състояние на материята, през тънката ципа, която отделя живота от неживота. А третия път… тогава вероятно тънката ципа е била разкъсана, а леденият вятър, който е духал над подземната река, се е понесъл натам, откъдето никой не се е връщал.
Чак тогава, когато е усетила вятъра в своите коси, тя е спряла да забива ножа. Пуснала го е и той е паднал на пода – една най-обикновена вещ, която, както всички вещи, не би била нищо без човешката ръка и човешкия ум. Човешкият ум, който заповядал на човешката й ръка да хване мъжа си за яката на ризата и да го замъкне до семейната спалня, оставяйки след себе си кървава диря – баркодът на преоценения му живот.
С последните остатъци на онези сили, които споменахме преди малко, тя някакси го е вдигнала върху дюшека, който все още е пазел спомена за извивките на тялото му. Тялото му, което, ако трябва да бъдем коректни, изобщо не се било променило след настъпването на смъртта. Тя е наместила внимателно главата му върху възглавницата, поизпънала е краката му и е приседнала на ръба на спалнята. После го е погалила по челото, прибрала е разчорлените му коси, затворила е очите му и е въздъхнала.
След мъжеубийството не й оставало нищо друго, освен и тя да сложи край на живота си. Така говореше логиката на моите фантазии. Логиката на моите фантазии обаче не можеше да си представи, че ще го направи собственоръчно, с оръдието на мъжеубийството. То беше оръдие за убийство, а не за самоубийство. Замислих се. През главата ми минаха стотици картини, за които е по-добре да не споменавам. Картините се сменяха като зловещ психологически тест за откриване на патологични престъпници. Накрая върху екрана на въображението ми изплува един от възможните отговори: самоубила се е с медикаменти. Фенобарбитал, диазепам, бета-блокери, транксен, аспирин – смъртоносният коктейл на пристрастената към меките транквиланти домакиня.
Нож и медикаменти – така говореше логиката на моите фантазии, но дали наистина беше така – никой не можеше да каже. Бях любопитен, много любопитен, признавам, но не ми стискаше да отида до къщата им, за да проверя какво е действителното положение. Изкарах целия ден в напрежение.
Вечерта, докато гледах новините, от къщата им се чуха викове. Намалих звука на телевизора и се заслушах. Мъжки и женски глас, но не можех да преценя дали са моите хора. Изтичах до вратата и надникнах през нея. Те бяха. Седяха си под навеса пред къщата, все едно никога не бяха ставали оттам. Като кротки призраци.
