Ревю: Grey Tickles, Black Pressure на John Grant

John-Grant

Любимият брадат мизерабилист на Boyscout се завръща ударно с трети самостоятелен албум, наследник на знаковия Pale Green Ghosts от 2013. Макар в говоренето около новия запис на John Grant да доминира темата за Исландия (негов спасителен пристан след дълги, саморазрушителни години, белязани от алкохол, наркотици и безразсъдни сексуални ексцесии), Grey Tickles, Black Pressure се изправя лице в лице със значими за всеки мислещ човек теми. Няма бягство от безпощадния ход на времето, въртенето на земята и мрачните мисли, които остатъчните продукти на тези процеси манифестират в главата на Grant. Името на албума е съставено от английския превод на два идиома, които са показателни за настроението му – grey tickles (исландски идиом за криза на средната възраст) и  black pressure (турски идиом за кошмар). Темите за средната възраст и проблемите на първия свят са централни в албума и изглежда измъчват Grant, който намира поводи за самообвинение и в депресията – с какво неговите екзистенциални проблеми са по-значими от болестите и глада в третия свят например? Едно обаче е сигурно – язвителността на бившия вокал на The Czars реже еднакво прецизно и дълбоко без значение дали е насочена навън или навътре. John Grant е еднакво актуален когато иронизира първосигналното вайкане на тема глобално затопляне (Global Warming) и когато признава с детска ехидност, че е направил вуду кукла на някое бивше гадже (Voodoo Doll) или пък го сватосва с Hitler и ги праща на меден месец в Чернобил.

Отвъд социалните коментари, другият специалитет на Grant е именно дисекцията на неговите катастрофални романтични неуспехи, изразена вербално по начин, по който само той е способен да го направи. You and Hitler ought to get together, you oughta learn to knit and wear matching sweaters, гласи припевът на You and Him, едно от парчетата, които най-бързо намират път до мозъчния център, отговорен за тананикането. Музикалната обвивка продължава да среща китарни мелодии със стегнати бийтове и къдрави синтове, в които отекват спомени за Gary Numan и The Human League. Вглъбените и меланхолични No More Tangles и Geraldine контрастират на забързаните Black Blizzard и леко разочароващия, но пък подходящо озаглавен първи сингъл Disappointing с Tracey Thorn от Everything But The Girl. Grey Tickles, Black Pressure рисува наистина противоречив портрет на John Grant, който на всичкото отгоре е рамкиран от библейски стих за любовта – във въведението прочитът е мъгляв, изкривен от въшни фактори, на няколко гласа и езика, а в закриващия трак е изрецитиран от чист детски глас. Контрапункт, повод за размисъл или обикновена подсказка, че и мизерабилистите имат течен център? По-малко от всичко е най-вероятният отговор.

Grey Tickles, Black Pressure (Bella Union) е на пазара.