
За малко да повярваме, че след Wakin On A Pretty Daze симпатичният 35-годишен битълс Kurt Vile най-после се е превърнал в щастлив и спокоен психеделичен фолк-рокаджия (така де, успешен албум, дълги турнета в по-големи и пълни зали, жена, две деца, приятели, обичайното), но дългокосият рицар на печалния образ се завръща с меланхоличен шедьовър в топ 3 на 2015. Шестият солов албум на Vile (четвърти поред за нюйоркския инди лейбъл Matador) се казва b’lieve i’m goin down… – интровертен и замечтан коментар от изпълнител, който се справя отлично с безупречното записване и смесване на стилове като фолк, ню уейв и кънтри, без да се отклонява прекалено от добре отъпканите пътеки в рок музиката.
Последното обаче съвсем не означава, че Kurt Vile не експериментира – последните му два албума имат почти еднакво времетраене, но съвършено различно звучене. Отвеяното настроение, мелодии и китарни сола от Wakin On A Pretty Daze за заменени от много по-стегнати (но не по-малко магически) хармонии, чувствително пиано (Life Like This и 80-тарското Lost Мy Head Тhere) и банджо (каубойската фолк балада I’m an Outlaw). Макар и на първо слушане Vile да изглежда сякаш продължава да се упражнява в класически 70-тарски рок ала личния му фаворит Neil Young, b’lieve i’m goin down… всъщност звучи като много продуктивен, нощен (и леко пиянски) джем сешън на дългокоси хипита, които току-що са открили няколко бутилки текила в калифорнийската пустиня (и по-конкретно в легендарното студио Rancho de la Luna, което познаваме покрай сериала на Dave Grohl за HBO, Sonic Highways). Макар песните да са записвани в различни студия в Бруклин, Ел Ей и дори Атина, щата Джордия, b’lieve i’m goin down… е вдъхновен най-вече от онова безвремие на средния американски запад, което предразполага към медитативни размишления и самоанализ.
Същата атмосфера е превзела и текстовете на Kurt Vile: най-дългото парче в албума Wheelhouse е отнесена ода за удоволствието от самотата (But you gotta be alone to figure things out sometimes / Be alone, when even in a crowd of friends and not so), That’s Life, Tho (Almost Hate to Say) е спокоен анализ на дългото съществувание и неизбежния разпад във всичко (Stay Puft was on top of the world, then he fell all the way back down, naturally/ The laws of physics have shown that a man must walk through life by peaks and valleys), a откриващото Pretty Pimpin е най-близкото определение за радио сингъл, който впечатлява със запомняща се мелодия и забавното третиране на темата за омразата към самия себе си (Didn’t recognize the man in the mirror / Then I laughed and I said, Oh silly me, that’s just me). Магическият (акустичен) реализъм на Kurt Vile продължава до самия финал на албума с великолепното и много отнасящо Wild Imagination – една от онези вечни песни, които трябва да се слушат нощем под открито небе с успокояваща бутилка под ръка и свободно блуждаещи мисли за всичко, което може да бъде.
b’lieve i’m goin down… (Matador) е на пазара.