Just let it happen, it’s gonna feel so good, пее Kevin Parker, музикалният двигател на Tame Impala, в oткриващия трак от третия дългосвирещ албум на групата Currents. Осем-минутната Let It Happen е първата нова песен на австралиеца три години след безпощадния успех на Lonerism. През това време Parker парираше неохотно темата за нов албум във всичките си интервюта с разумните аргументи, че съвременните технологии позволяват на музиката му да достигне до феновете и без издаването на ново LP, а и без това по собственото му признание не е видял никакви пари от продажбите извън Австралия (оттам и съдебната разправия с Modular Recordings, лейбъл и на други герои на австралийската инди сцена като Cut Copy и The Presets). Междувременно всички от Pink Floyd до Mark Ronson не пропускаха да се похвалят, че Tame Impala им е любимата група напоследък. Все пак, Parker не стоеше изцяло встрани от музиката и участва като гост музикант в проекти на Canyons, Discodeine и разбира се, Uptown Special на споменатия Ronson.
В този контекст Let It Happen е победоносното примирие с натрупаните очаквания към Parker и заобикалящия го хаос. Въпреки леките моменти на съмнение, дебютният сингъл от Currents е необратимото пътуване към онзи отпускащ момент на осъзнаване и приемане на нещата, които не можеш да промениш, и напомнне, че всичко ще се нареди. Let It Happen безцеремонно задава и новата посока на Tame Impala – краят на затварянето вътре в себе си и по-хлабаво отношение към класическата структура и времетраене на песните. Currents е учудващо любовен албум, в който китарите продължават да отстъпват на синтезатори, усеща се по-голяма освободеност и непринуденост и ужасно много романтика. Съзнанието на 29-годишния Parker очевидно е обсебено от темите за порастването, ефимерната младост и неизбежната смърт, нуждата от любов и взаимност и най-вече съпътстващите ги неразбории.
В жестоката балада и втори сингъл от албума Cause I’m a Man Parker оправдава грешките си във всяка връзка с това, че е и той е човек (нещо като Jealous Guy за поколение Z), и ни запознава с най-прочувствения фалцет в досегашната му кариера. Eventually пък е най-милата песен за раздяла от Robyn-овата Call Your Girlfriend насам. И двата трака са написани с такава обезоръжаваща зрялост и откритост, че няма как да му се сърдиш дълго. Именно лиричната страна на Currents насочва вниманието и към силните текстове, другото забележително нещо в този албум – семпли, но много човешки, добре премерени и леко поетични, излизащи изпод погледа на човек, който очевидно е открил доста истини за себе си през последните няколко години. Психиделичният рок от края на 60-те и началото на 70-те продължава да е основна отправна точка за звука на Tame Impala. Тук са готините китарни рифове ала The Beach Boys и The Beatles, по които Parker си пада от малък (отличник в тази категорията е The Less I Know The Better), а ревърбът и нежният дисторт придават същите ярки цветове и особена топлина на музиката отпреди. В Currents обаче се чува немалко и от 80-те. Има ги отчетливите поп мелодии, полираните меланхолични синтове върху равномерни бийтове (Yes, I’m Changing звучи като софистициран F.R. David), има и роботизирани гласове (Past Life). Currents е един от онези албуми, които звучат едновременно познато и съвсем нови още от първо слушане.
Currents (Modular/Interscope) излиза утре.
