Интервю: Добрина Манолова

© Yo Vo

© Yo Vo

Българската връзка в английското Studio Murmur продуцира видеоклипове за артисти като Paolo Nutini, Cloud Control, Seekae и Get People, половин дузина късометражни филми и много реклами (включително последното видео на Telenor с Григор Димитров), но въпреки това засега си остава непознато име извън комфорта на лондонския си екип. Добрина Манолова е продуцент и творчески директор, който работи със симпатичния режисьор Ian Pons Jewell върху живописните екранизации на богатите си идеи. Доби пише сценарии, развива творчески концепции и контролира процеса още от пред-продукцията. С други думи – идеалният леко срамежлив човек, от когото можем да научим много за същността на тази професия в по-напредналите страни, отношенията в този бизнес и предимствата на България като добро място за снимки.

Да започнем от самото начало. Хайде от колежа направо. Завърших Американския в София със смесени чувства, защото беше забавно и намерих готини хора, с които и до днес сме приятели малко или много, но не исках да кандидатствам в Щатите и едвам ми дадоха дипломата – майка ми ходи да се разправя. Бях сигурна, че ще остана в България, но случайно кандидатствах в Англия, без много да му мисля. Пробвах на няколко места, но избрах Advertising and Brand Management в University For the Creative Arts, Фарнъм. Учих Art Direction за реклама, бяха включили и copywriting – много ми харесваше. Преподавателите ме научиха на някаква наивност, която ми се иска никога да не губя, ако е възможно. Няма такова нещо като тъп въпрос, насърчаваха ни да не позволяваме на съмненията да ни спират да постигаме това, което мислим, че можем. Именно в този университет се запознах с повечето хора, с които работя в момента. Имах и едно връщане до България, но веднага кандидатствах Luxury Brand Management в Париж – оказа се най-скучното нещо, което мога да си представя, никаква креативност. Трите години във Франция си ги прекарах в писане, завърших сценария за първия си пълнометражен филм. Последната година почнах да работя много по проекти в Лондон и в един момент просто се преместих отново там. Един от важните хора за началото в Лондон е режисьорът Ian Pons Jewell – познаваме се отдавна, работим заедно и имаме много близко виждане за това какво трябва да представлява един видео клип. Харесвам го, защото всичките му проекти имат сюжет. И двамата мечтаем за филми от сравнително малки и непрекъснато си мисля, че е изключителен късмет да снимаме малко или много нещата, които искаме. Понякога се налага да убеждаваме изпълнителя, че е по-добре да направи нещо рисково, особено ако е много актуален. За Naughty Boy си беше риск да снима клип, който на пръв поглед няма нищо общо нито с песента, нито с текста, нито с неговия имидж.

Половин милиард гледания помагат ли ти да си намериш по-лесно работа? В месеците след премиерата – да, определено. До известна степен помага и сега, но и пречи. Имаме сравнително малки клипове с по 35 хиляди гледания, които изглеждат незначително на фона на горния пример. Те обаче са снимани също толкова професионално, смислено и усърдно и не им отстъпват по никакъв начин. Всичко зависи от песента, артиста и от неговата популярност.

Какво работи продуцентът в Англия? Зависи от продуцента. Повечето хора си мислят, че той се занимава само с бюджети, организацията и посредничество между екипа и клиента. За мен продуцирането е изключително креативна професия – всеки проект има различна проблематика, трябва да познаваш сценария и идеята отлично, но не можеш да си позволиш режисьорския лукс тотално да се потопиш в историята и да живееш със своите герои. Трябва да си на земята дотолкова, че да направиш всичко изпълнимо. Работила съм и като класически продуцент само върху бюджет и график, но не се чувствам достатъчно в контрол на процеса, освен това удовлетворението накрая е много малко. Предпочитам да започвам още от сценария, преговорите с клиенти, предварителната подготовка и визуализации – отговорността на продуцента е в това да види потенциала на проекта още в зародиш и да го развие заедно с режисьора.

Това ли ти е комфортната зона? Да, това ми е много по-интересно. Чувството да започнеш нещо с хора, с които си работил много, е най-якото чувство, което мога да си представя. Все едно сте банда пирати, които влизат в морето и действат, защото сте на една вълна. Толкова е важно да си с хора, които могат да развият твоите идеи.

Как избирате проектите, върху които работите? На мен лично трябва да ми хареса задължително, което поражда чести спорове с режисьора – Ian e доста по-склонен на компромис и уверен, че видеото ще стане, независимо от песента. Случвало се е да седнем и да си поговорим какво можем да измислим, дори и да не харесваме музиката. Няколко пъти започна да ни харесва, след като ни хрумна конкретната идея за видеото. Отказваме директно само ако е нещо абсурдно, нямаме време, не си струва парите и не искаме да ни свързват с него.

Нямате много време за действане, предполагам. Да, но влагаме всички усилия, за да се получат нещата. Не поемаме ангажименти за пет дни, защото са неизпълними – нито можеш да си събереш екипа и техниката, нито да осигуриш локацията. Процесът е изключително стресиращ, напоследък се случва да работя по три проекта едновременно. Абсолютно всеки път си мисля: Ей този път вече няма да стане! Засега не се е случвало.

Правили сте последния смел клип на Vince Staples. Аз не го продуцирах, но писах и развих творческия сценарий с Ian, както правим винаги. Идеята е вдъхновена от едно интервю на Vince в Pitchfork с неговите наблюдения върху ърбън музиката и склонността на много артисти да полират реалността, която много често е свързана с насилие и опасност. Точният цитат беше We’re all in the zoo, and the listeners are the people outside of the cage. Става въпрос за хора, които нямат досег до този мрачен живот, просто си слагат слушалки и се превръщат във външни и много любопитни наблюдатели. Попаднахме на много интересна информация за истински зоологически градини с хора, които съществуват дори през 50-те години на ХХ век в Белгия например – белите европейци са ги посещавали, за да видят афроамериканци и индианци. Ian пречупи информацията през неговия типично странен мироглед и се постара да засегне най-конфликтните теми в съвременното американско общество – класовото разделение, създаването на гета от правителството, военизирането на полицейските сили, институционалния расизъм, слепия култ към религията и отношението към жените.

Сещаш ли се някой нереализиран проект, за който съжаляваш? Отрепахме се да пишем сценарии за певицата Snoh (мацката, която се включва към края на клипа на Vince, имат общ мениджър), но тя непрекъснато не ги харесваше и ги връщаше за преработка. Накрая сценарият стана страхотен, тя самата го хареса много, искаше да се видим, Ian ходи до Ел Ей и накрая решиха да работят с друг екип. Писали сме сценарий за пет различни песни на Sam Smith, всеки път стигаме до финала и накрая се отказват. Така или иначе, музикалната компания има много сериозен пръст в избора на режисьор и натиска сериозно към определени имена независимо от сценария, който предложиш. Политика си е. Много от артистите идват директно при Ian заради предишна му работа.

© Yo Vo

© Yo Vo

Какъв е пътят до най-големите продукции? За огромно съжаление едно от най-важните неща е как се представяш пред хората и какво самочувствие имаш. Познавам много режисьори с прилична продукция, които снимат с огромни бюджети без въобще да са толкова добри. Освен това, трябва да си склонен да приемеш мнението на хората, които ти плащат. Не казвам, че е единственият, но със сигурност е най-лесният и най-често използван начин да се издигнеш. Аз обаче вярвам в друго – колкото по-малко компромиси правиш с визията и със самия себе си, толкова по-сигурно и заслужено е мястото ти в този бранш.

Имате собствено Studio Murmur… вече пет години. В началото всичко се случваше много стихийно на принципа хайде-да-направим-еди-какво-си-ами-добре-хайде. С времето се запознахме с различни изпълнители, които искаха видеоклипове и така. Регистрирани сме като компания от три години, основният ни филмов екип е от около 15 човека, но напоследък работим и с доста външни хора. Режисьорът ни има сериозни агенти в Англия и Щатите и част от минават през тях като поръчка. В началото си го представяхме като някаква пиратска утопия ала Hakim Bey и написах описание, което още си седи на сайта: These aren’t people, these are animals! scandalised policeman crashing last wrap party, What are you wrapping? Our souls officer. Wanna join? I saw them celebrated, evicted, unpaid, Transported-Teleported-Telepathied all over the world, Sipping Cosmic Tea in the trenches of their shivering collective mind Drawing lines across stolen tables and looted hearts, riders spread out to the horizon, I saw them in a script spilling off a page, pixelated. Their portable offices easy to erect – in Bolivian mines, Bulgarian Caves, Spanish fences, the horrid streets of ‘Tinsletown, LoL_LoL_London – always a phone call away , a pack of hungry possessed wolves. The Devil is after me and the only way to extract him from my being is film. I was there when they lost an actor in their warehouse, their Hotel Hypnagogia, his soul still haunts the place – so beware in Newington Butts, and in cinemas, and in dreams you think may be your own. Смешно, странно и некомфортно ми е да го чета сега, защото звучи тромаво и недодялано, но пък е искрено като неопитно и сочно 15-годишно момиче на някой плаж.

Екстра звучи. В какво сте се специализирали? Във всичко. В началото бяхме по-малки и по-смели и искахме да правим само филми и музикални видеоклипове със сюжет. По-нататък разбрахме, че няма начин да не правиш реклами, защото трябват пари. Напоследък обаче музикалните ни клипове често са с по-висок бюджет от рекламите. Последното нискобюджетно видео на Seekae го снимахме в банята в Банкя. Късометражните филми като Angels си ги спонсорираме сами. Това е един от проектите, в които винаги ще съм влюбена. Завършихме го преди повече от две години, но не искам да го качваме онлайн. От време на време организираме прожекции в някое малко кино и се кефим на дискусиите, защото си е странен филм.

Какъв е сюжетът? Разказва се за възрастен иконом в западнала зала за боулинг, който вече не може да изпълнява задълженията си към странния собственик и трябва да намери някой по-млад. Мадамата с плътнo прилепналата рокля от трейлъра вдъхновява иконома да си върши работата както трябва, хаха.

Има ли истории, за които те е яд, че не си ги писала ти? Левиатан – перфектен филм. Ида също. Огледалото на Тарковски ме кара да се чувствам странно всеки път, когато го гледам. Въобще всички 60-тарски и 70-тарски истории от Централна Европа ме привличат много, онзи магически реализъм. Между другото, винаги ми е било по-интересно да пиша поезия, отколкото кратки истории – просто не мога да ги завършвам съвсем. Ще ми се да бях измислила и Black Hole Sun на Soundgarden – стъписа ме като дете и го гледах всяка сутрин по MTV, преди да ме заведат на училище. Никога не съм имала особена любов към документалното кино, но филм за Валери Петров също влиза в широката зона на неосъществените желания. Едва ли ще е документален, по-скоро нещо със стихотворения.

Режисьорите, с които искаш да работиш? Daniel Wolfe (Iron Sky на Paolo Nutini) и Hiro Murai (Gold на Chet Faker) от режисьорите на музикални клипове. Списъкът с филмовите е доста по-дълъг: светата троица Тарковски, Kubrick и Lynch, Андрей Звягинцев, Павел Павликовски, Antonioni, Bela Tarr. Бих писала за филм и бих пробвала да режисирам с голямо удоволствие. Всъщност, не знам дали ще е с удоволствие, но бих пробвала със сигурност.

© Yo Vo

© Yo Vo

Изкуството, което те вдъхновява? Много лесно се впечатлявам от музика и имам навика да слушам едно и също нещо до полудяване. Слушам малко на брой неща, докато пиша, за да може мисълта ми да върви в определена посока – трябва да зацикля в едно настроение, да не се разсейвам, да съм сама. Нещата, които слушам, се менят на две-три седмици или с всеки следващ проект. В момента съм вманиачена по Run the Jewels и особено по Love Again. Албумът на Ghostpoet е страхотен, Sorry My Love, It’s You Not Me я слушах два дни без прекъсване. Pink Floyd си ги пускам винаги, конкретният албум зависи от това какво пиша, в какво настроение съм и колко и какво съм пила. Шофирам и летя с The Doors, Leonard Cohen, Jody Reynolds, The Growlers, Ted Lucas – неговата Plain and Simple Melody ме успокоява, когато пътувам. Ходенето пеша е съпроводено със саундтраците на Alberto Iglesias за Almodovar и музиката към последната екранизация на Дама, Поп, Асо, Шпионин. Помня как в една от квартирите нямах абсолютно никакви мебели в продължение на доста време, спях на пода, но въпреки това първо си купих радио, слушах си BBC Radio 6 Music и пишех. Когато изпреквах тотално, си пусках класическа музика – единственият начин да придадеш нужната драма на сандвичи с махмурлук и в апартамент без никакви мебели.

Каква ти е връзката с България в момента? Освен семейство и приятели, никаква. Не ме разбирай погрешно, не се чувствам като емигрант в Англия, все пак съм само на три часа полет от София. Сега искам да намеря българска продуцентска компания, към която мога да изнасям продукции с малко по-голям бюджет и да снимаме тук. Доскоро нямах никакви контакти с хората от креативната индустрия в страната, но се запознах с Push Pull – яки са, работят с много добри режисьори и оператори. Разказваха ми как са снимали някаква реклама с танкове на жълтите павета – не можеш да си позволиш подобно нещо в повечето европейски столици.

Портфолиото на Добрина Манолова е тук.