Петият филм на Alejandro González Iñárritu Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството загърбва формулата от предишните му заглавия, в които историите на няколко на пръв поглед нямащи нищо общо един с друг персонажи се пресичаха в епични човешки трагедии. Черната комедия Бърдмен разказва за застаряващ холивудски актьор и неговите отчаяни опити да направи постановка на Бродуей, в която е заложил всичко – последен шанс да се отърси от противоречивата сянка на супер героя и ролята му отпреди двадесетина години, която го превръща в стереотип не само в очите на публиката, но и като човек. Театърът изначално си е любима режисьорска тема, но за разлика от други примери, при които животът на сцената и извън нея се припокриват (Куршуми над Бродуей, Всичко за майка ми, Да бъдеш Джулия), Iñárritu показва повече зъби и отива няколко крачки по-далеч от предшествениците си.
Филмът е свръх амбициозен проект, което крие своите клопки (нулева възможност за грешки), но реализацията не изневерява на визията. Впечатляващата операторска работа приковава вниманието още от откриващия кадър (тихо левитиращият в собствената си гримьорна главен герой Riggan Thomson) и насочва вниманието към съзнанието на протагониста, в което тече процес на тотален екзистенциален разпад. Умопомрачителното количество труд и отрепетираната прецизност, инвестирани в заснемането на филма, се отплащат с дълги, разточителни живи сцени, който кипят от енергия и безброй детайли. Почти целият филм е направен като един единствен непрекъснат, поглъщащ кадър, който скача плавно около Thomson и останалите герои и си почива единствено, докато всички спят. Упойващото усещане се подсилва от напрегнатите барабани и фоновата класическа музика, които озвучават сцените и подпомагат приятния ритъм на филма.
Като оставим настрана оператоското и режисьорското майсторство, Бърдмен се занимава с тънката граница между реалното и фантазията. A thing is a thing, not what is said of that thing е лъжливият текст върху бележка от огледалото на Thomson, изигран блестящо от уместно позабравения бивш Батман Michael Keaton. Трудната задача пред зрителя е да успее да разпознае кое какво е – въпреки отличния диалог и свеж хумор с много свръх актуални поп културни препратки, Iñárritu не го улеснява и вместо това вкарва зрителя в мета ситуации, в които диалогът на героите се преплита в репликите на образите, които играят в пиесата и обратно. Актьорите изглеждат логичен и лесен обект на изследване за раздвоение на личността поради естеството на работата си, но в днешно време темата има и още едно измерение заради виртуалния живот в социалните мрежи и паралелното изграждане на личността и биографичната избирателност, която размива същата тази фина нишка между фактуално и изфабрикувано. Казано по-просто, къде завършва личността и къде започва образът, избран да бъде остойностен в лайкове и последователи?
Актьорският състав е повече от добър и напълно заслужено може да получи доста номинации за своите роли напролет. Блестящият Keaton има сериозен съперник за най-добра драматична роля в лицето на Edward Norton като нахакания и гениален по-млад актьор, Emma Stone печели по точки със страхотния си невротичен монолог за борбата да останеш релевантен с годините, англичанката Andrea Riseborough и любимката на Iñárritu Naomi Watts използват скромните си роли за прекрасна актьорска игра, а любимият ни Zach Galifianakis стреля смело извън комфортната си зона и дозира изобретателното си чувство за хумор в кратки изблици, които ни оставят да се смеем дълго.
Бърдмен е в Одеон на 23 ноември (неделя, 20:30) като част от програмата на Киномания 2014. Билетите струват 8/10 лв., предварителното закупуване е силно преепоръчително.
