iPad © Yo Vo
Йовчо Горчев (Yo Vo) има магистърска степен по филмови изкуства, но напоследък работи предимно като фотограф. Познаваме го от няколкото безпаметни нощни разходки в компанията на еднометровия изкуствен жираф Меланхолия Носталгия Ефраимова и неговите приятели Златимир Араклиев и Милко Бояров. Последният харесва фотографията на Yo Vo, защото винаги намира начин да извади емоцията на преден план без много претенции и излишни елементи. Предишните проекти на Горчев са отразени от The Creators Project, Vice и Hunger TV, а ние разговаряме с него седмица след откриваме на последната му изложба в София – Pathways to Bliss.
Как мина откриването? В компанията на замръзнали хора, объркан адрес, приглушена червена светлина, уиски, част от саундтрака на Боен клуб и откраднат (вероятно изгорен) плакат на самото събитие. Но и с малки картички за спомен и много усмивки.
Какви очакваш от първата си изложба в София? От 15-годишен живея в Англия, там съм излагал и преди. Гледам да нямам очаквания, за да не се разочаровам после.
Amaterasu Omikami © Yo Vo
Какво прави в Англия? Тази година се дипломирах с магистърска степен по филмово изкуство от лондонския Royal College of Art, иначе съм излагал фотография в лондонската галерия FOTO8, имам сребърен медал от международното фотографско състезание в Сан Франциско през 2013, участвал съм с видео проекти в Lumen Gallery в Ню Йорк. Започнах да се занимавам с визуални изкуства съвсем случайно. В началото се бях насочил към теоретичната физика в Оксфорд, но всичко се преобърна с краката нагоре за месец, след като прецених, че няма да открия нищо ново за Вселената по този начин.
Какво откриваш за нея чрез визуалните изкуства в такъв случай? По-скоро ми дават шанс да мисля за Вселената и моето място в нея от различен ъгъл, без да усещам тежест от това, че трябва да стигна до някакво заключение или доказателство.
С други думи – интересуваш се предимно от процес в развитие? Опитвам се да уловя моменти, които ти позволяват да правиш различни (често грешни) заключения, ако не знаеш предисторията. Стигнал съм до извода, че именно напоените с идиосинкратични, въображаеми и своеобразни мотиви ситуации, атмосфери и характери създават най-добрите предпоставки за задаване на въпроси, на които може и да не получим отговор. Именно това поддържа детското начало във всеки човек – постоянното любопитство.
Beyon The Black Rainbow © Yo Vo
Въпросът, който те тормози най-много напоследък? От доста време е един и същ – дали ще преодолея конкретен вътрешен страх, който ми пречи, но паралелно може би ми помага. Не съм сигурен дали мога да го обясня правилно с думи, но си го представям така: Аз съм малко дете, навън е тъмно, намирам се в началото на една улица, в чийто край е пълна тъмница, адски любопитен съм да извървя пътя и да видя какво се крие там, но ме е страх и още стоя в началото, близо до светлината. Понастоящем се чувствам на сравнително позната територия, но искам да видя какво се крие там, където ме е страх да отида. Не знам дали и кога ще го преодолея.
С всичко ли е свързан този страх или само с фотографията? По-скоро е свързан с житейския ми път и с хората, с които се запознавам, с местата, които посещавам и със ситуациите, в които попадам. Фотографията е вторичен процес за припомняне на определени неща от съзнанието и фантазиите или съвсем реални случки, които искам да останат по-трайно с мен. Интересен ми е начина, по който запаметяваме и помним странното, страшното, сюрреалистичното, сексуалното и хумористичното.
Завършил си филмови изкуства, но напоследък се занимаваш предимно с фотография. Мислиш ли да се връщаш към киното? Бях на стаж в две големи холивудски продукции (Изобретението на Хюго на Martin Scorsese и Гравитация на Alfonso Cuaron), както и в в доста кратки филми, но се отдръпнах поради лични причини. Не мисля, че сега е момента да се занимавам с тях. Предпочитам да изчакам и да подбирам по-добре бъдещите проекти. В крайна сметка голямата ми страст са филмите и въобще аудио-визуалните изживявания, защото засягат повече сетива и те карат да се чувстваш потопен в конкретна творба.
С аудиото докъде си? Не мога да свиря на никакъв инструмент, освен на бутилка и на чиния в вилица, ако това питаш.
Colour Shower © Yo Vo
Защо се прибра в София? Връщал съм се през годините за лятото и за Нова година от време на време, но този път трябваше да ме оперират. Баща ми е хирург и затова се върнах за малко повече време тук.
Как се стигна до последната ти изложба Pathways to Bliss? За последните две години съм губил безвъзвратно моето портфолиото точно три пъти поради една или друга причина. В този период мислех много за гореспоменатия страх. Един ден попаднах съвсем случайно на едноименната книга на Joseph Campbell и ми допадна много. Не искам да преразказвам, нека всеки, който се интересува, да я прочете и да прецени дали му харесва. Когато започнах отново да снимам, прецених, че повечето от случките, които предстоят да бъдат документирани, са моят път и цялото това нещо е описано от Campbell по следния начин: Ти влизаш в гората от най-тъмната ѝ страна, където няма пътека. Там, където има път или пътека, тя винаги е на някой друг. Отново и отново ти си привикан в царството на приключенията, привикан, към нови хоризонти. По кой път ще поемеш и в какво ще се превърнеш докато вървиш по него. Винаги има вероятност от фиаско, но и винаги има вероятност да изпиташ блаженство… Част от снимките в изложбата са отражение на абсолютно спонтанни и неподправени моменти от моя живот, други са коренно противоположни нагласени моменти, вдъхновени донякъде от нещата на Gregory Crewdson например. Разбира се, всяка снимка си има история, но предпочитам да не я разкривам, за да не изчезне любопитството.
Entangled © Yo Vo
Как селектира снимките? Не го направих аз, друг човек се намеси.
Има ли си име? Има си и фамилия, но се разбрахме да остане анонимен. Беше ми интересно дали ще селектираме едни и същи кадри и до някаква степен да нямам пълен контрол. Мисля, че го правя прекалено често и трябва да свикна да се отпускам.
Уверен си в крайния резултат значи. Не знам как точно да го кажа на български, но let the chips fall where they may.
King Of The Wind © Yo Vo
Да става каквото ще. Знам, че няма да се изгубя, но и до голяма степен искам да се науча да не се притеснявам от това, че едно и също нещо може да бъда разбрано и усетено по съвсем различен начин от всеки. Съответно различните хора могат да си създадат своя собствена история за всеки един от кадрите и хипотеза какъв е бил моят замисъл. В това се крие истинската красота… или смисъла на латинската дума qualia. Това е още един от различните начини да преодолея страха, за който споменах. Така се размива важната граница между това да харесаш нещо на пръв поглед и да си създадеш мнение, ако знаеш предисторията му.
Как реагираха тези, които вече са разгледали изложбата? Повечето казват, че я харесват, но аз не вярвам много на това, което хората говорят по изложби.
Защо така? Доста хора си купиха картички. По-скоро вярвам на това, което са си помислили сами по-късно, а не по време на изложбата сред всички разговори. Относно самите продажби, това е съвсем друга сфера, в която изкуството се превръща в продукт. David Lynch казва, че снима реклами за пари, за да може да снима филми. Ще се радвам, ако се продават добре и се харесват дотолкова, че да имам средства за други принтове и снимки. Още в университета забелязах съществуването на определен вид конформизъм сред хората по изложби. По-искрени са, когато идват сами.
Milk © Yo Vo
Снимал си доста премерена еротика и красиви голи момичета. Исках да създам голям контраст между снимките, който провокира любопитство към ситуацията, в която са заснети. Така например една до друга могат да бъдат голо момиче, което тича нанякъде и инвалид, които се забутва с ръце върху скейтборд. И в двете ситуации зрителят е предразположен да фантазира накъде отиват и какво следва. Контрастът ми харесва, защото не искам да се изолирам в ситуация, в която има само портретни или само голи снимки. Както казах в началото, странното, страшното, забавното и еротичното остават най-трайно в съзнанието. Така е и в живота: по едно и също време на две съседни пейки можеш да видиш заспал просяк и пияно и полуголо танцуващо момиче. Тази неподправеност идва директно от уличната документална фотография.
Как ги нави? В някои случаи не съм питал. Не бива да навлизаш в личното им пространство с много приготовления и питане, за да не се получи ситуация на преиграване. В други ситуации просто подходих с усмивка.
Очевидно си доста убедителен, предвид смелите кадри. Не всички искат да се снимат. Понякога най-интересните буквално бягат и трябва да откраднеш момента, без да ги предупредиш. Малко в стила на Joel Mеyerowitz.
Pale Fire © Yo Vo
Как би се описал на непозната жена? Хахаха. Имам две очи, които гледат на около 190 см над земята, усмихвам се и владея езици…
Със сигурност ще ги заинтригуваш. Какви жени харесваш? Такива с несъвършенства – лунички, криви зъбки, малки отличителни белези, странни татуировки на странни места и най-вече жени, които си сменят прическата всеки ден. Имам голям фетиш към ръце, крака и коса и гореспоменатите несъвършенства или отличителни белези. Това е за външния вид, а за характера: да не ревнуват, да не се влюбват, да се смеят много и да имат странен глас, тонално.
Positively Negative © Yo Vo
Кои съвременни артисти следиш? Сещам се за Wim Delvoye, Chris Cunningham, Gaspar Noe, Pierpaolo Ferrari, Maurizio Cattelan и UVA.
Някои българин? Повечето приятели, които познавам отскоро. Не искам да изброявам имена, за да не забравя някого и да се получи сконфузна ситуация…
Давай смело. Хаха, добре. Phormatik, Викенти Комитски, Ki Re, Милко Бояров, Златимир Араклиев, Любри, Михаил Новаков, Васил Германов, Нева Балникова, Николай Пачев, Стилян Славов, Анна Станкова Ash, Георги Андинов, Vice de Vice, Рада Матева и много други. Надявам се да се запозная с още.
Punk Pussy Tamed © Yo Vo
Мислиш ли за нови проекти? Имам един огромен списък с идеи за различни проекти в телефона – предимно фотография и кратки филми. Мисля да пробвам малко по-експериментални неща в стила на Maya Derren. Да видим дали ще се получи нещо.
Какво слушаш напоследък и какво ще слушаш винаги? Аз съм музикална курва. След известно слушане харесвам всичко, което има ритъм или каквото и да е хаотично тропане. Винаги ще слушам Voyager Golden Record.
Safe © Yo Vo
Препоръчай нещо за гледане. Голям фен съм на филмите на Michael Haneke – пробвайте с Cache. Също така и Dogtooth на Yorgos Lanthimos, Mother на Joon-ho Bong, Thirst на Park Chan-wook, Beyond The Black Rainbow на Panos Cosmatos, Огледало на Tarkovsky, The Secret in Their Eyes на Juan José Campanella, Departures на Yōjirō Takita, The Hunt на Thomas Vinterberg и The Bothersome Man на Jens Lien.
Haneke снима само истории за неуравновесени хора. При него го има онова скритото и недоизказано, най-често самото насилие. Така сякаш въздейства повече, защото не виждаш кръвта и самото насилие, но можеш да си представиш какво се случва. Haneke наистина снима истории за неуравновесени и отхвърлени от обществото персонажи и може би заради това ми допадат и снимките на Diane Arbus.
Нещо да добавиш? Не искам да ме приемат много на сериозно хората. Снимките от изложбата се разпространяват и като картички, за да са по-достъпни. Самоиронията е изключително важна. Обичам всичко да е по-шеговито.
Sloth © Yo Vo
Фотографията на Yo Vo e във Flickr. Последната му изложба Pathways To Bliss може да бъде разгледана до 16 януари в Сохо.
