© Вихрен Георгиев
Борислав Банев е от онези герои, които няма как да не познавате, ако имате сериозно отношение към музиката. Изключително интересен мъж, който може да говори с часове за литература и мръсен рок и познава историята на по-добрата българска и най-добрата световна музика. Боби е водил новините в телевизия ММ, редактирал е Егоист, EGO и Vice и напоследък се забавлява предимно с новия си фотоапарат, малките гигове на инди групи и редовното посещение на големите музикални фестивали. Привидното му спокойствие изчезва в момента, в който започне да говори разпалено за най-великия албум на Stones или най-добрите метъл барабанисти например. Въобще Банев е онзи емоционален и чист рокендрол човек, с когото искаш да пиеш и да ходиш по концерти, защото винаги има какво да научиш. Неговият подкаст е носталгична история за порастването и кратките течения в съвременната музика, които умират бързо, но се помнят дълго. Както сам го описва, 100 % дестилиран Банев. Наздраве по този повод.
Основната идея зад твоя Boyscout подкаст? Личната ми музикална история със Сиатъл от 90-те, краят на поколение Х в световен мащаб, черните пуловери и червено-белите карирани ризи. Също и войнишките кубинки у нас, щото нямаше Doc Martens; среднощните емисии на MTV като единствени източник на различна музика и романтиката на това първата ти легенда да се самоубие. Извън всичко – щастието да пораснеш точно с тези банди – актуални за един миг, затворен някъде между 91 и 94-та. Впрочем много есенен, топъл и по детски емоционален миг.
Как подбра групите? Балансирайки. Опитах се ловко да избягам от хитовете, които носталгичната вълна по грънджа създаде по-късно. Дистанцирах се и от връщане към корените му като гаражния пънк на Sub Pop, например. Не го познавах тогава. За повечето хора, дъждовната любов към Сиатъл винаги започва като купаж: два-три филма, отбелязани във видеотеката като романтична комедия, няколко касетки на The Beatles и Black Sabbath и първата трагично несподелена любов. Разбираш го след 20 години, когато една сутрин – докато си пиеш кафето – се разплакваш на полуироничната шапка на VH1 с епичния припев на Would?. Всъщност в подкаста включих бандите, които имах на касетки или разменях с приятели. За мен гаражното в грънджа бе, че го купувах именно от такава постройка, а и мацката зад щанда си струваше.
Включил си песен на Тъмно. Кои са българските гръндж групи, които заслужават да бъдат споменати? Не мисля, че сме имали много гръндж групи. Дори Тъмно не са буквален прочит на стила, но са свирили страхотно – нещо неравноделно и отвеяно, преговаряли са със Sub Pop тогава. Не е нужно да си от Сиатъл, за да свириш гръндж. Или обратното – ето, Kenny G е оттам и какво от това?
Личните ти истории, свързани с този период? По-скоро нямам точно такава. Във втория сезон на Californication Hank Moody се събужда от плача на Karen. По MTV излъчват новината за смъртта на Cobain – някакъв ретроспективен момент. Как, пита той. Самоубийство…а и… съм бременна, проплаква тя. По това време пиех джин с тоник и пушех никотинови на една пейка в Разград, но изведнъж нещата придобиха друг смисъл.
Кои са филмите, които описват най-точно атмосферата на тази култура? С Любовни квартири (1992) Cameron Crowe не просто повлия, а се включи пълнокръвно в историята на грънджа. Разказа романтична история от Сиатъл, за всичко и нищо едновременно, с най-важните песни и фигури на стила – Pearl Jam, Alice in Chains, Soundgarden. Този малък независим филм бе по-различен от тийн комедиите по онова време и бързо се сдоби с последователи – сещам се за режисьорския дебют на Ben Stiller Хапки от реалността (1994) и Любовно трио (1994) с прекрасната Lara Flynn Boyle. Такива филми създаваха чудесен контекст на музиката, заедно с дрехите и кроткия градски бунт.
Гръндж легендите, с които искаш да пиеш? Горивото на грънджa е разреденият хероин. Старата школа наркомани. За това на моменти звучи мрачно, потискащо и объркано. Несъмнено обаче, както неведнъж се е случвало в рокендрола, този наркотик съумява да се трансформира в чисто изкуство. Директно на въпроса – с никой не бих пил на една маса. Смятам, че тези хора могат да кажат повече с музиката си, отколкото в разговор на три уискита. А и имат мръсни нокти и джинси, нали това е да си гръндж?
Какво слушаш напоследък, какво те вълнува? Не продължих да слушам производните на грънджа – нео-метъл, пост-гръндж и поп-пънк. Краят на стила бе много неочакван, но категоричен – 5 април, 94-та. Днес се опитвам да се развълнувам от по-важните албуми на деня: умна електроника, китарни банди, чист хардкор, мръсен джаз, малко хип-хоп. Никога не сме имали по-лесен достъп до музика и информация и това ме вдъхновява да греба с пълни шепи.
Борислав Банев е в Twitter.
