Magna Carta… Holy Grail е далеч от великите албуми на 43-годишния Shawn Carter (Reasonable Doubt от 1996 и The Blueprint от 2001), но пък е първият му проект като баща. Въпреки това текстовете му продължават да се въртят около историята за откъсналия се от улицата бивш наркодилър, който постига американската мечта в умопомрачителни размери и не спира да се хвали с това. Jay-Z е истински бизнесмен, който се намира в много интересна част от живота си и това си личи – ок, имаш парите, колите, жената, детето, отбора, феновете, за какво ти е всичко това?
Подобно на Yeezus отпреди две седмици, Magna Carta… Holy Grail също разчита изцяло на огромните очаквания на публиката и не разчита на пилотни сингли и видеоклипове. Но за разлика от албума на Kanye, дискът на Jay-Z е продаден предварително в милион копия като част от сделка за ексклузивно разпространение с апликация на Samsung. Паралелът между двамата големи в хип-хопа е интересен – West и Carter се завръщат със самостоятелни албуми след супер успешния съвместен Watch The Trone и бързо се самопровъзгласяват за Господ (West в I am God и Jay-Z в Crown). Но докато West се опитва да експериментира тотално със звука и с темите в Yeezus, Jay-Z прибягва до торбата със старите трикове и записва албум по учебник с по-добрите продуценти и приятели (Timbaland e правил по-голямата част от парчетата, оттам и неловкото deja-vu за десетина години назад).
Отговорите на спорадичните екзистенциални въпроси в MCHG са съпроводени със спорни опити да се идентифицира с огромна част от иконите на последните 50 години – рапърът се изживява като поп културен куратор и текстовете му заприличват на нещо като наръчник за това кой кой е в музиката и модерното изкуство през последния век. Симптоматичното парче Picasso Baby е продуцирано от Timbaland, който забързва Sirens на психиделичния соул продуцент Adrian Youngе и оставя Jay да изброява рапира за всички художници и модерни артисти по стените на огромните си палати, чакай само да дойдат милиардите (Oh what a feeling, fuck it I want a billion). Наред със споменаването на Leonardo Da Vinci, Pablo Picasso, Rothko, George Condo, МОМА, Met, Christie’s и Basquiat, Carter пита реторично What’s it gonna take for me to go, for you to see I’m the modern day Pablo Picasso, baby? Явно не много, особено ако му се получи и като спортен агент с Roc Nation. Макар и да е нищо повече от класическо упражнения по вмъкване на имена и парадиране с модерно изкуство, Pablo Picasso си плаче за видеоклип.
Безсрамните отпратки започват още в епичното откриващо Holy Grail: Justin Timberlake връща услугата за гостуването на Jay в Suit&Tie и направо открадва песента на Jay още преди двамата да интерполират буквално Kurt Cobain с And we are all just entertainers, and we are stupid and contagious. Jay-Z е голям, но гостите в албума направо доминират безскрупулно в песните, в които се включват – вече споменахме Timberlake, същото важи за Rick Ross във FuckWithMeYouKnowIGotIt (апокалиптичен бийт и готин flow на Rick, Jay се появява едва на 2:30 минута от началото), all-star партито в BBC (мешана скара с Justin, Beyonce, Jay-Z, Nas, Swizz Beatz и Timbo в познатия Pharrell стил с пляскане с ръце и пиано) и най-вече за Frank Ocean. Изобретателно нареченото Oceans противопоставя корабите с роби и тежката социална тематика на Ocean с луксозните яхти на Jay и противоречивото му отношение към идеите за Бог, Рай, Ад и дяволи. Величественият текст на Frank I hope my black skin don’t dirt this white tuxedo before the Basquiat show е жестока контра на признанието на другаря му за величието на Biggy и рапирането на текста на Michael Stipe от Losing My Religion, още един странен момент в албума.
Няма как да изпуснем и поредния поп дует с Beyonce: Part II (On The Run). В продължението на Bonnie & Clyde г-жа Carter първоначално подлива вода на съпруга с Who wants that perfect love story anyway? Anyway… Cliche, cliche, cliche, cliche…, но се поправя бързо с обещания за вечна вярност и признанието I hear sirens while we make love. Любовната кода е разтеглена до почти 6 минути, докато за гениалния бийт на Swizz Beatz във Versus са оставени някакви си 50 секунди. Beach is Better е същото положение и би звучало добре в който и да било албум на Rick Ross. Magna Carta… Holy Grail е още едно невероятно парадиране със състояние, частичен самоанализ, въпроси за смисъла на всичко това и откъслечни моменти на величие – Kanye West печели последното раздаване с Yeezus.
Magna Carta… Holy Grail (Roc Nation/Universal) e на пазара.
