© Erez Avissar
От няколко години Primavera Sound набира сериозна скорост заради силния подбор на артисти и готината си локация в една от най-приятните европейски дестинации Барселона. Тазгодишният лайн-ъп на музикалния фестивал е вероятно най-силният на сезона и пропускането му става съвсем близко до престъпното.
© Erez Avissar
Фестивалът се провежда в Parc del Fòrum, огромно открито и доста разчупено пространство, което е супер удачно за целта – стига се лесно с метро, има предостатъчно място и задължителното за фестивал тези дни виенско колело. Изградени са стотици барове, няколко големи пространства за хапване (всичко от пици, през китайско, купички хумус с препечени филийки, чипс и мексиканско до вегетариански бургери). За радост няма и следа от проклетите токени, а повечето места приемат и кеш, и карти. За съжаление голямата бира е €5 и не е особено голяма, а времето не е никак примаверско, затова през повечето време съм на ром с кола. Има дузина будки и палатки, където се продават тениски, плочи, плакати и вездесъщите платнени чанти от задължителния арсенал на всеки хипстър. Сцените, от големи до съвсем миниатюрни, са поне дузина – доста от тях, кръстени на спонсори и партньори на събитието като Pitchfork, Ray Ban и Heineken.
© Tonje Thilesen
Публиката е предимно млада и превъзбудена, но има и доста приятни хора на средна възраст, чужденци, предимно от Англия и Франция, но с течение на вечерта се запознавам с момчета и момичета от Италия, Чили, Южна Африка, Германия и Полша. Повечето младежи са прилично почерпени, въздухът е наситен с мирис на трева, а предлагащите шепнешком кокаин (на няколко езика) са почти толкова, колкото подвижните човешки машини за бира.
Ден 1
Jessie Ware © Tonje Thilesen
Jessie Ware / Сцената на Pitchfork / Подценявам (километричната) опашка в първия ден на фестивала и изпускам Tame Impala. Класирам се за Jessie Ware, която дебютира в Испания и видимо много се вълнува. Тълпата преди началото на концерта е рехава (идеална възможност за добра позиция), но в последствие запълва цялото пространство пред сравнително малката сцена. Ware е отличен вокалист с непринудено и топло присъствие на сцената, което отчасти се бие с музикалната й посока, но все пак успява да ме обезоръжи. Крайно бъбрива е между песните и определено се радва на взаимодействието с публиката. Изпълнява почти всички песни от албума Devotion без Something Inside, добавя Valentine, която пee в дует с барабанистa си, а No To Love преплита с I Want You на Marvin Gaye. Извинява се, че има само две и половина по-танцувални неща. Песните звучат почти идентичнo с албумните версии, a на места Ware променя вокалните линии и си играе със семпли от гласа си, които наглася за бек вокали. Публиката реагира най-въодушевено на Wildest Moments и, заслужено, на закриващото Running.
Headbirds Boiler Room © Erez Avissar
Boiler Room / Макар Primavera Sound да е насочена по-скоро към почитателите на инди музика и да не може да се конкурира със Sonar по отношение на електронната музика, има какво да се чуе и от нея. Една от добавките в последния момент към фестивала е малка, закътана в по-тихите части на парка сцена за Boiler Room, която приютява сетове на местни диджеи като Headbirds и Pional, утвърдени имена като Simian Mobile Disco и млади надежди като Dauwd, Jackmaster и Actress. Хващам по малко от неочаквано приятните сетове на последните двама.
Grizzly Bear / Основна сцена / Така и не успях да усетя последния албум на Grizzly Bear, но решавам да им дам шанс. Изглеждат и ми звучат някак безжизнено и на моменти ретро, но огромната тълпа видимо не е съгласна с мен. Не ме грабват и не дочаквам края.
Simian Mobile Disco © Erez Avissar
Simian Mobile Disco / Сцената на Ray Ban / Жертвам Phoenix, за да гледам SMD. От откриващото I Waited For You до финала Put Your Hands Together напомнят защо електронната музика си струва. Изправени на празната сцена един срещу друг през куп миксери, всевъзможни джаджи и доста аналогова техника, James Ford и Jas Shaw правят безобразно енергичен и стегнат лайв. На моменти изглеждат все едно се дуелират, всеки екипиран с асортимент кабели, копчета и синтезатори, докато спорадично разменят по заговорнически поглед. Траковете се развиват бързо и целенасочено, за да постигнат максимален ефект в рамките на отредените 70 минути. It’s The Beat и I Believe буквално взривяват сцената.
Jackmaster / Сцената на Pitchfork / Ненадейно се включвам в оживлението пред Pitchfork сцената, от която изненадващо гърми ретро диско и фънк. Jackmaster не рискува с Fleetwood Mac, Chaka Khan, Luther Vandross, Chic, Prince и миксира само класически тракове. Когато започва Nile Rodger-овото I Want Your Love, някак се предусеща какво предстои и няколко песни по-късно в този контекст звучат Get Lucky и Music Sounds Better With You. Едно от най-непретенциозните и непринудени партита на вечерта се оказва и най-веселото. Като на сватба, шегува се непознато момиче, докато танцуваме в тълпата.
John Talabot © Erez Avissar
John Talabot / Сцената на Ray Ban / Залегналият зад пулта Talabot e национално богатство за местните и ентусиазираните испанци му отдават заслуженото уважение. Сетът на Talabot минава от вглъбено техно до по-вдигащ хаус с фънк и соул окраски. Макар да намирам едночасово участие за разбираемо за музикантите на фестивала, за диджей 60-ина минути се усещат особено недостатъчни и сетът минава твърде бързо.
Ден втори
Django Django / Сцената на Heineken / Джангасаряните събират една от най-големите тълпи на фестивала, но правят леко вял концерт и секундното изоставане във видео фийд-а не спира да дразни. Изслушвам си Storm и Wor и отивам да си запазя добро място за следващия лайв.
Solange © Tonje Thilesen
Solange / Сцена на Pitchfork / Случайно или не, концертът на Solange е единственият, който не започва на секундата, в която е обявен, а със закъснение от (цели) 10 минути. От появата й обаче става ясно, че Solange притежава всичко нужно (гласът, присъствието и песните), за да бъде световна звезда и тепърва ще закъснява за участия. Движи се като котка на сцената, всеки жест е небрежен, но добре премерен. Фактът, че свири на толкова малка сцена, прави изживяването по-специално и интимно. Атмосферата е жестока, музиката е пипната за сцена и звучи по-внушително, по-танцувално и по-твърдо от записите. На китарата е Dev Hynes, с когото видимо имат някаква особена химия и ужасно се забавляват. Двамата изпълняват целия True плюс наскоро пуснатата дълга версия на Look Good With Trouble (без Kendrick Lamar), Sandcastle Disco от предния й албум и нова песен, която семплира Bag Lady на Erykah Badu. Струва си да се отбележат безупречните вокали и перфектните импровизации на Solange и цялата й банда. Единствената грешка е финалът с новото парче, вместо с екзалтиращото Losing You.
James Blake © Erez Avissar
James Blake / Основна сцена / Вундеркиндът се завръща на сцената на Primavera за дебютното си фестивално участие на основна сцена. Най-запалените почитатели се строяват на първите редове почти час преди началото. Макар вторият албум на Blake да е по-мелодичен и с по-стегната структура, живото му шоу не е и по-скоро експериментира. Звукът, особено тресящите баси, често надвива музиката и кара по-тихите моменти да изпъкват.
Glass Candy © Erez Avissar
Glass Candy / Сцената на Pitchfork / На път за Glass Candy се отбивам до сцената на Vice, за да хвърля поглед на How to Dress Well, който е смазан между американците, Blake и Blur. Успявам да чуя само Cold Nites. Масите са се запътили към Blur, а останалите хора знаят за какво са тук. Johnny Jewel си наглася техниката и се шляе по сцената, докато не се появява босата Ida No с превързано коляно, която ще пее за пръв път след няколко отложени концерта. Макар да има видимо напрежение между двамата и размените им да са доста делови, Glass Candy успява да пресъздадe характерната еуфория на своята музика. Beatific, Miss Broadway, Life After Dark, Candy Castle – сет листът им включва само бързи и енергични парчета и завършва подобаващо с величественото Warm In The Winter. Става леко пого, изнасят една припаднала девойка, а група огромни скачащи французи са на ръба да ме смачкат.
The Knife © Tonje Thilesen
The Knife / Основна сцена / The Knife пeчелят състезанието за най-wtf момент на вечерта. Концертът им започва със забрадена група хора, които уж свирят на всякакви безумни инструменти, и прераства в нещо като модерен балет, вдъхновен колкото от хип-хоп и диско, толкова и от Riverdance. Има само един момент, в който става ясно кой пее, през останалото време е трудно да различиш Karin и Olof Dreijer от танцьорите. Леко роптая, че напоследък им е по-важно да правят декламации на тема общество или пол, вместо да се съсредоточат върху музиката, но в изпълнението им е ангажиращо и приковава вниманието. До средата на концерта музиката присъства повече като импресии и етюди, но нещата се обръщат с началото на One Hit. Full of Fire звучи великолепно на живо сред толкова много хора, а завършващото Silent Shout (едно от много малко парчета от предишните албуми на шведите) е един от най-епичните моменти на фестивала.
Disclosure © Erez Avissar
Disclosure / Сцена на Pitchfork / Силният лайв на Disclosure е показателен за танцувалността на дебютния им албум Settle. Изпълняват всичко, което мога да се сетя от Tenderly, през White Noise и за десерт Latch, а публиката им отвръща с акапелна Happy Birthday за Guy, който празнува 22-ия си рожден ден същата вечер. Партито завършва и всички се изнасят на сцената на Ray Ban за закриващия сет на Daphni, който приключва в 6 – тогава спира музиката на фестивала и започва търсенето на афтър. Пропускам третия ден заради ранен полет, а и вече съм гледал основните имена за деня Hot Chip, Apparat и Crystal Castles. Свирят още Wu Tang Clan, Dead Can Dance, My Bloody Valentine. Малко ме е яд за The Magician и най-вече за отменения концерт на Fiona Apple, но животът продължава – започва новото фестивално лято.
Повече за Primavera Sound – тук.
