Интервю: Рушен Видинлиев

© Венета Тилева

Ако вярваме на предварителните ревюта на критиката, Цветът на хамелеона най-вероятно ще оправдае високите очаквания, с които е посрещан всеки нов български филм през последните десет години. Именно в началото на 2002-а се запознахме с Рушен Видинлиев (тогава само Руши) – симпатичен младеж със сериозно образование, който започна да се занима с поп музика, издаде три успешни албума и се покри за дълго след излизането на по-алтернативния проект Post Sleep през 2008. След пет години доброволно мълчание Видинлиев се завръща като магистър по късометражно кино от нюйоркското School of Visual Arts и актьор в ролята на манипулативния конспиратор Батко Стаменов в екранизацията на романа Цинкограф от Владислав Тодоров. Дотук добре.

Как те поканиха за Цветът на хамелеона? Защо се съгласи да участваш в проекта? Емо Христов се свърза с мен. Каза, че подготвя филм по сценарий на Владислав Тодоров и ме покани на кастинг. Харесвам работата и на двамата, бях заинтригуван и от самия герой. И всичко се случи в точния момент, затова нямах никакви колебания да се върна към това, за което съм учил.

Какви бяха първите ти впечатленията за героя ти и историята, когато прочете Цинкограф на Владислав Тодоров? Батко всъщност е антигерой, това веднага ме привлече. И, няма да крия, проявих разбиране към него. Той няма корен, бил е лъган цял живот, не е усетил ничия близост, израснал е в система, която го е категоризирала с лека ръка.  Лъжите му са по-скоро фантазии, бягство от реалността и начин за оцеляване. Хареса ми многопластовият език на разказа, абсурдът на ситуациите и символите. Накара ме да се замисля за това къде сме били и къде сме сега – като държава, култура и манталитет, без да ми налага задължително политическо мнение.

Гротеската и черният хумор ли са единственият начин социализмът и Държавна Сигурност да ни бъдат интересни сега? Социализмът и Държавна сигурност са интересни, колкото и всяка друга част от историята. През какво ще пречупиш историята, за да я разбереш, приемеш или оцениш като интересна, е индивидуален избор. За Цветът на хамелеона като похват е избран хуморът, това говори за здравословна дистанция. Но така или иначе, водещата му тема не е нито социализмът, нито Държавна сигурност, а шпионирането – като едно много извратено, но човешко удоволствие. А и според мен, много по-интересно е кога излиза едно заглавие, а не кога се развива действието му. Имахме прожекция в Ню Йорк, дни след като кметът потвърди, че до няколко години ще има камери за наблюдение на абсолютно всяка улица в града. И филмът успя да отключи дискусия и на тази тема.

© Венета Тилева

Теб какво те вълнува от този период в българската история? Бях на 14 или 15, когато прочетох Фермата на животните на George Orwell и за първи път се замислих за соца. Тогава учех в колеж извън България, чиито правила и методи на обучение не бяха чак толкова различни от тези на комунистическата система. “Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите” ми се запечата като едно от най-тъжните, но верни неща, които някога бях чел. Раждайки се в България по онова време, неминуемо съм станал част от тази история и тя ме вълнува дотам, доколкото искам да разбера себе си. Интересни са ми и последиците, отразени върху обществото ни днес и върху света тогава.

Кои са най-важните неща, които научи от работата си с Емил Христов? Много неща за киното като цяло. И, може би, да бъда по-уверен и търпелив.

Филмът е дебют за Христов като режисьор и за теб като актьор в голяма продукция. Имаше ли някакви притеснения? Нямам притеснения по този повод.

Костюмите на Батко Стаменов (Рушен Видинлиев) в Цветът на хамелеона

Aтмосферата на филма напомня на екранизацията на Дама, Поп, Асо, Шпионин, гардеробът – също. Какво се промени в стила ти през последните десетина година и на какво наблягаш сега? Както споменах, израснал съм в колеж със задължителна униформа, само в определени часове от уикенда имахме право да носим наши дрехи. Когато започнах да се занимавам с поп музика, имах нужда да сменям прически, да избухвам с предизвикалителни дрехи… Нещо като закъснял тийн бунт. В един момент си дадох сметка, че съм адски смотан, защото си купувам дрехи, които обслужват поп имиджа, вместо личния ми комфорт. Така дойде и началото на края на моята поп кариера. Харесвам модата и добрия дизайн, но не задължително върху себе си. Сега по-скоро търся неща, които са без време, качествени и гледам да ми стоят ок. Армавени Стоянова направи костюмите за филма – тя има много добър вкус и необичайна лекота.

Хората, на които се възхищаваш напоследък. Всеки, който успява да съхрани таланта си, доброто възпитание и уважение към другия и неговата гледна точка. Особено в среда, в която цари обратното. Възхищавам се на хора, които пестят от думи, за сметка на полезни действия.

Каква музика слушаше докато се подготвяше и снимаше филма? Много трудно – минаха две години. Спомням си, че Емо слушаше Ne me quitte pas на Jacques Brel, както и доста класическа музика. A пък аз може би Sunday Morning на Velvet Underground,  Shake That Devil на Antony And The Johnsons, Dark days на Fat Freddy’s Drop, Getting Down на The Kills… Нещо такова.

Цветът на хамелеона е по кината.