Албумите на 2012

Обръщаме поглед назад към отиващата си година, за да потупаме по рамото авторите на най-силните албуми според Boyscout (Адрияна Михайлова, Петър Грудов и Светослав Петров) и смело да ги препоръчаме. Започваме с последните 10 от 50-те най-добри албума за 2012. Продължаваме със следващата десетка след два дни и така до Коледа. Междувременно си припомнете списъците ни за 2011 и 2010.

50. Escort – Escort

Препоръчваме: Starlight

Дебютният едноименен албум на новите царе на диското от Ню Йорк Escort събира всичките им сингли досега (от отличния първи Starlight от 2006, до по-скорошния Cocaine Blues) с няколко нови композиции. Макар 17-членната банда да е по-известна с жестоките си концерти, в записите също личи визията на Dan Balis и Eugene Cho, основатели и ядро на групата. Неумолимо танцувален, Escort e пресечна точка на най-доброто от диско, фънк, соул и хаус музиката, прецизно записан албум, в който вниманието към детайлите и наситените инструментали отказват да си поемат дъх. Диското тук е нещо много по-мащабно и амбициозно, което отказва да влезе във времеви рамките или да се подчинява на клишетата за жанра. Затова и Escort звучи колкото като съвременен албум, толкова като класически такъв от времето на великия Nile Rogers и Chic. ПГ

49. Patrick Wolf – Sundark and Riverlight

Препоръчваме: Berdmondsey Street

Струва си да споменем Sundark and Riverlight не само от уважение към 29-годишния мултинструменталист и композитор с ангелски глас и 10-годишна музикална кариера. Двойният албум събира големи парчета на Wolf с нови акустични аранжименти и още по-класическо звучене на така или иначе помпозната му, театрално-драматична, дълбоко трогателна и богата на звуци музика. В първата част на компилацията всички електронни и синтпоп моменти от старите парчета са изместени от филмови симфонични звуци, за да доминира носталгията на гласа. Втората част ескалира с по-въодушевените моменти на Patrick като жестокия римейк на Bermondsey Street и Тhe Magic Position. Не че новите аранжименти са обезателно по-добри, но Wolf успява да покаже, че щеше да е също толкова голям и в някое друго време, за някоя друга публика. АМ

48. Spaceghostpurrp – Mysterious Phonk

Препоръчваме: Mystikal Maze

Английският лейбъл 4AD издава предимно експериментални нойз и поп проекти и не си пада особено по хип-хоп, но прави изключение за дебюта на SpaceGhostPurrp – 21-годишен продуцент, който стои зад едно от най-мрачните парчета в този жанр за 2012, The Black God. Макар и Muney Jordan да е роден в слънчевия град на изрязаните бикини Маями, музиката му е вдъхновена предимно от мрачната същност на този град и създава атмосфера на замъглена от канабис мръсна стая или садо-мазо затвор, в които може да ти се случи абсолютно всичко докато текстовете ти шептят за горене в ада, свирки на афроамериканци, кучки, наркотици, престъпления и други интересни неща.

Мрачният дрогиран хип-хоп на SpaceGhostPurrp може да се сравнява единствено с материала на Le1f в Dark York, Clams Casino и дори Odd Future и със сигурност няма да спаси съвременния обсебен от комерсиализъм рап, но ще удари рамо на независимите артисти в жанра да натрупат пачки с добър експериментален хип-хоп. Очевидно клаустрофобията може да звучи секси. СП

47. Marina and the Diamonds – Electra Heart

Препоръчваме: Fear & Loathing

Преди да продаде душата си на дявола (разбирай Dr Luke, Calvin Harris и т.н.) Marina Diamandis беше срамежливото, изтъкано от противоречия момиче, което очарова с песни като Obsessions и Numb, в които особено красноречиво бореше най-личните си паранои, страхове, желания. За втория си албум Diamandis работи с някои от най-търсените поп продуценти на деня и завоалира с доста претенциозна фасада гоненето на повече продажби.

Стратегията отчасти проработи и й донесе хит в лицето на твърде сладникавата Primadonna и първото място в класацията за албуми на Острова. Diamandis успя и да ожени голяма доза от онова, което първоначално харесахме у нея, с по-лесни за радиото мелодии. Цялата концептуалност и приписването на по-дълбоко значение обаче издиша на места или просто се оказва напълно излишно. Което е жалко, защото някъде в Electra Heart се крие един от най-добрите поп албуми на 2012. ПГ

46. Soundgarden – King Animal

Препоръчваме: Black Saturday

Sоundgarden се завърнаха след шестнайсет години с тринайсет парчета в шестия си албум. Отдавна не бяхме слушали такава музика и слава Богу – не са я променили много. Вокалът на Chris Cornell си е все така раздиращ и гневен, за разлика от звученето на някои от по-добрите попадения като Sweet Euphoria от соловата кариера, с която си запълваше времето, докато не записва с американската супер група Audioslave. Рокендролът в първата част на албума е все така тежък и енергичен, китарите звучни, а текстовете – все така по сиатълски отчаяни и сърдити.

Втората част пък е много повече новият Cornell, отколкото старият Soundgarden. Няма да лъжем, че много са ни липсвали, но нямаме нищо против да послушаме за разнообразие няколко парчета като Blood on the Valley Floor, Bones of Birds, Taree и по-дълбокото китарно и носово Black Saturday, които звучат точно като най-тъмните моменти от онези позабравени тинейджърски години. АМ

45. Matthew Dear – Beams

Препоръчваме: Earthforms

Дълги години Matthew Dear се занимаваше да усъвършенства уменията си в микрохаус и техно музиката, но през последната петилетка подложи на пълна промяна, музиката, която издава със собственото си име. Със всеки изминал албум Dear разкрива все по-голяма част от мислите си, отдава основно място на все по-уверения си глас и изгражда някаква много секси форма на мрачно електропоп декадентство  която се разкри за първи път в предишния му призрачен албум Black City, за да се разгърне величествено в уж позитивния пети поред самостоятелен диск Beams. И докато You Put A Smell on Me задаваше Reznor-ова естетика на тек-поп продуцент от Бруклин, то песните в Beams звучат като ескалиращ саундтрак на безкрайно парти със синтезатори и изкривени бас линии, които вкарват халюциногенни мисли още в първата песен Her Fantasy (най-добрия трак в албума) преди да продължат пъргаво с джънгъл барабани в Earthforms и предложението take a trip on something else във Future is Futile. Изключителен албум. СП

44. Grizzly Bear – Shields

Препоръчвамe: Yet Again

Shields на Grizzly Bear е пълен с музика, която биха харесали много от бащите ни, и носи онази носталгия, която те кара да съжаляваш, че не си се родил с няколко деситилетия по-рано. Това e четвъртият албум на четиричленната инди банда oт Ню Йорк, която е едно от малкото неелектронни попълнения на лейбъла Warp Records. Вокалите на Edward Droste напомнят за класици като Thom Yorke, звучат ретро по най-якия възможен начин, кийбордите са нежни, а барабаните играят главна роля в цялата работа. Десетте тъжни истории, разказани в Shields преливат от “beach” поп, през фолк към много по-концептуален рок и ни сещат за началото на цялата тази история с пионерите Beatles и Floyd, защото парчета като A Simple Answer, Gun-Shy и Yet Again се случват рядко, и то накуп. АМ

43. Kris Menace – Electric Horizon

Препоръчваме: Falling Star

За разлика от повечето си съвременници на берлинската сцена, Christoph Hoeffel, по-известен като Kris Menace, не попада в графата електронна музика за тежки наркотици, а развива поизпадналия от мода (но не и популярност) транс. Предвид близостта му с хора като Alan Braxe, Aeroplane, Fred Falke и LifeLike обаче, Menace има повече допирни точки с космическите приключения на Vangelis и Giorgio Moroder, отколкото бомбастичните издевателствата на шаблонния транс, който царува напоследък. Композициите в Electric Horizon няма за цел да пълнят арени, а продължават линията на предшественика си Idiosyncrasies, изследвайки времето и пространството с характерния за Menace пулсиращ бас изпод пластове от синтове, синтове и още синтове. Официалният тийзър на албума дава доста добра идея за посоката, в която Menace иска да пътуваме. ПГ

42. Rick Ross – God Forgives, I Don’t

Препоръчваме: Ashamed

Бившият надзирател Rozay записва God Forgives I Don’t повече от две години и резултатът си заслужава слушането – арогантен и музикантски хип-хоп с тракове от продуценти като Jake One, Pharrell, Cool & Dre и J.U.S.T.I.C.E. League и типични плътен и заповеден речитатив, който не спира да рапира за секс и мангизи по възможно най-цветистия и арогантен начин. Господ може и да прощава, но Rozay не си губи времето и удря един приятелски ритник на слушателите си с луксозен, смел, арогантен и все пак интровертен рап (парите и богатството като метод за постигане на мечтите са основна тема в албумите на Ross) и доста стабилни гости (Dre и Jay-Z в автобиографичното 3 Kings и жесток текст за възхода от чистачи до първи ред на всички музикални награди на Usher, Wale, Omarion, Andre 3000 и John Legend в затварящото Rich Forever).

Единственият проблем е, че самоувереността на Rick Ross го е превърнала в супер звезда и му помага да пее за идиотщини като скъпи тоалетни, инстаграм курви и безспирно фелацио от всеки навсякъде. Въпреки непрекъснатите закани на Usher (десетките повторения във Fuckin’ You), AshamedSixteen и Presidential позволяват на Ross да продължава да раздава правосъдие до излизането на следващия си албум, който записва в момента. СП

41. Solange – True EP

Препоръчваме: Losing You

В биографията на Solange Knowles 2012 вероятно ще остана в историята като годината, в която малката сестра на Beyonce окончателно излезе от сянката на сестра си и дори я поведе по точки, поне в класациите на няколко критика. След неуспешния й опит в голямата лига с един от по-сериозните лейбъли, Solange заложи на по-трудния път през инди сцената и блоговете, избирайки за колаборатори хора също на една привидно твърде дълга ръка от успеха. Макар все още да има какво да научи, за да се поотпусне, Solange вече е намерила най-големия си съюзник. Devonte Haynes (Blood Orange) е човекът зад минималистичното, рафинирано аренби звучене, което е силно задължено на осемдесетарската поп музика и подчертава вглъбената романтичност на Solange. Технически True е ЕP, но качеството води пред количеството, а флагманът на плочата Losing You e една от онези песни, които имат способността да променят не само съдбата на своите автори, но и посоката, в която съвременната поп и аренби музика ще се развива. ПГ