Трон

Ясно си спомням зимата на 1998 и по-точно деня след Коледа. Бях на десет, когато получих чудото, с което започна изграждането на музикалната му култура: двойният диск на 2Pac, All Eyez On Me, абсолютна класика начело с No More Pain. Животът в Стара Загора в близост до меката на пиратските дискове в България, т.нар. ДЗУ, и услужливите приятели ти помагат да влезеш лесно в архива на завода и да отмъкнеш абсолютно всичко, свързано с тази музика. Така измежду всички боклуци успях да се сдобия и със сравнително интересни неща като албумите на Jay-Z, The Notorious B.I.G., LL Cool J – най-добрият начин да разпечаташ музикална девственост преди да се насочиш към нюйоркско ъндърграунд звучене и имена като Group Home, Showbiz & AG, Jeru the Damaja, Boot Camp Clik и GangStarr. Следващи в списъка с алтернативните влияния са Anticon Records, Horrocore Rap,но най-отгоре винаги си оставаше един единствен човек, Jay-Z (скоро попаднах на една демо касета от 1994 с феноменални негови импровизации — бел.ред.). Трите части на Blueprint се слушат често, а Black Album е в личния ми топ три въобще. Желанието ми да го гледам на живо звучи логично. Watch the Throne излезе точно навреме, за да напомни на хората какво всъщност е рап музиката, която започваше да губи идентичността си – DIY клипове, инди хитове, ниско-бюджетни изпълнители, които препушват по цял ден. На теория подобно обединение, можеше да се случи между Nas и Snoop Dogg, Eminem и Lil Wayne, но класическият Mr. Carter носещ със себе си най-доброто от Бруклин и експериментиращият Mr. West бяха точно това, от което музиката се нуждаеше.

Противно на очакванията ми се оказвам с билет за последния концерт на The Throne в Лондон на 22 Май в O2 Arena точно преди да заминат за филмовия фестивал в Кан за представянето на режисьорския дебют на West – очаквано извън официалната програма. Пристигам в града на същия ден и след кратка обиколка в Soho и Covent Garden, наред със задължително отбиване до Byron (най-доброто място в английската столица за хамбургери и бири Brookyn Lager), се отправям към залата още към 18:00. Вратите се отварят в 18:40, но за изненада не ни посреща никаква тълпа, а разпокъсани групи хора, които пият бира или Hennessy Black в червени пластмасови чаши. За правостоящите ни места пред сцената се влиза от вход F, където ни посреща не особено дълга опашка, с която се справяме за 15-тина минути. O2 Arena е огромно съоръжение с купища ресторанти, барове и други малки места за харчене на пари. Полупразна, залата изглежда огромна и респектираща, а когато се напълни с 20 хиляди седящи и около 3 хиляди правостоящи зрители, допринася за невероятното усещане и атмосфера. В този ден обаче към 20:10 публиката е рехава, залата изглежда полупразна и започвам да се чудя дали концертът ще започне в предварително обявения час (20:30). В следващите 20 минути обаче в 02 Arena влизат повече хора отколкото за предишния час и половина, лампите изгасват точно навреме.

Първи на сцената се появява Kanye West, който не се трогва особено от вдигнатите ръце с телефони и започва да забива H.A.M. докато публиката скача и снима едновременно. Гласът на Jay-Z се чува мигновенно след като Kanye спира с речитативите, но не идва от главната сцена, а от по-малка сцена, в средата на залата, от която се издига огромен LED куб. Повечето хора са объркани къде да гледат – някои продължават да снимат Kanye и характерните му движения, други като се обръщат към Jay-Z, който не се напраяга да се кълчи много много, защото знае както и как да го прави. Господин Carter притежава изключителна каризма и знае как да владее тълпата. West и Jay-Z се събират на основната сцена за следващото парче Who Gon Stop Me. Kanye е енергичен и вглъбен в движенията си докато се гледа на екраните зад себе си, докато Jay-Z е тежкар с кожена шапка на Brooklyn Nets, който стой на място и е една класа над партньора си. Американското знаме зад тях е знак за публиката да запее началото на Оtis вместо Otis Redding. West и Jay-Z минават през още две песни от албума (Welcome to the Jungle, Gotta Have it – бел.ред.) преди Kanye да слезе от сцената и Jay да превземе залата с Nigga What, Nigga Who. Двамата се редуват със солови речитативи на най-добрите си песни: West разчита на Graduation и College Dropout (Can’t Tell Me Nothing, All Falls Down, Diamonds From Sierra Leone, Jesus Walks). Jay-Z се връща за най-силната песен от черния албум, Public Service Announcement, която само маркира – 20-те хиляди зрители я изпяват от началото до края вместо него. Двамата се събират отново на основната сцена за Run This Town, по-голямата част от хората тръпнат в очакване дали ще се появи Rihanna подобно на концерта от предишните дни, други се опитват да ги надцакат с Beyonce (която репетира за четирите си дати в тузарския хотел Revel в Atlantic City), a на останалите като мен въобще не им пука, защото Каnye и Jay са напълно достатъчни. Двамата остават сами за песента в крайна сметка, преди Kanye да се прибере отново и да остави Jay-Z да изцеди силите на всички с Hard Knock Life и Izzo, преди тотално да срути залата с Empire State of Mind. Някой му подава британското знаме към края на песента, Jay-Z го развява въодушевено и възпламенява всички.

Сетлистът на Watch the Throne концертите е висш пилотаж. Песните са подредени така, че няма нужда от инцидентно „вдигане“ на публиката. Двамата имат достатъчно голям репертоар, за да изкарат двата и половина часа всеки за себе си, но подаването на щафетата е гениално продуцентско или творческо решение, което кара хората да се чувстват като на гладиаторски двубой – винаги да искат още. Всъщност цялата постановка наподобява това – проста сцена на две платформи, няколко огнехвъргачки и двата LED куба (един на основната сцена и един на по-малката, в средата на залата) на които от време на време вървят провокативни визуализации – разярени ротвайлери, гълъби и акули (хубава препратка към текущата изложба на Damien Hirst в Tate Modern – бел.ред.) и двамата антични рап-герои, изцяло в черно, стъпили здраво в/у новите маратонки на Kanye, Nike Yeezy 2.

Каnye става много емоционален за своя егоцентричен момент, качен на червения LED куб в средата на сцената. За целта вкарва в употреба меланхоличния 808’s and Heartbreak и аutotune-a и започна да пее. Публиката е достатъчно съпричастна, за да не го освирка и използва лиричното му отклонение, за да си почине от размазващия Jay-Z. До края на концерта двамата споделят On to the Next One, Dirt Off Your Shoulder, I Just Wanna Love U, по време на която Jay-Z учи публиката как да танцува като богати рапъри: леко пляскане с ръце и предаване на тежестта от единия на другия крак, чудно. Jay-Z забива Big Pimpin’, всички в залата се сещат за клипа с яхтата, шампанското и яките мацки, а после и за чакащото ги метро след края на концерта. Kanye задълбава още в раната с Gold Digger – на всички им е ясно, че шампанското и мацките ще останат мираж. Премиерата на видеото към No Church In The Wild, една седмица преди официалната, идва точно навреме за да върне самочувствието на хората, а клипа на Romain Gavras със сигурност навява спомени на голяма част от гостуващите.

Всички чакат две парчета — 99 Problems и Niggas in Paris, които следват едно след друго в края на концерта. Niggas in Paris звучи последователно два пъти преди Kanye West и Jay-Z да изчезнат зад сцената. Хората полудяват, свиркат неистово, някои дори си позволяват да освиркат от страх, че няма да я чуят още 5-6 пъти подобно на останалите концерти от турнето Watch The Throne. Скоро двамата изкачат отново и Jay-Z провокира хората в тълпата пред себе си да оформят голям празен кръг, всички около мен очакват двамата да слязат и да пеят в него, но Niggas in Paris започва отново и кръгът се превръща в огромно пого със стотици скачащи и летящи хора, които се блъскат все по-бясно след всяко следващо изпълнение (общо 7 или 8). Представете си края на изпълнението им за Victoria Secret, но с 20 хиляди души, които вдигат ръце. Гледката и усещането са веднъж в живота.