Невидими изчадия

Един от най-интересните автори в съвременната американска литература Чък Паланюк се опитва отново да ни изненада с необикновенното си писане в новия си роман Невидими изчадия – остроумна гротеска на идеалите за красота и повърхностния морал на обществото чрез интересните персонажи, обезобразеният и загубил всичо модел Шанън Макфарланд и пристрастена към хапчета, нахална и силно гримирана Бранди Александър.

Невидими изчадия (издателство ЕРА, 12,99 лв.) излиза в България на 7 февруари и може да бъда поръчана тук. Хвърлете едно око предварително на ето този откъс ако имате достатъчно свободно време.

Предполага се, че си на някаква огромна сватба в огромно имение в Уест Хилс с аранжирани цветя и пълнени гъбки, пръснати навсякъде из къщата. Това се нарича мизансцен: кой къде е, кой е жив, кой – умрял. Това е големият сватбен миг на Еви Котрел. Еви е застанала по средата на голямото стълбище във фоайето на имението, гола сред остатъците от булчинската си рокля, и продължава да стиска пушката.
Аз стоя в подножието на стълбите, но само физически. Умът ми… не знам къде е.
Никой още не е съвсем умрял, но, нека се изразим така, часовникът тиктака.
Не че някой в тази голяма драма е истински, жив човек. Можете да проследите назад всеки детайл от външния вид на Еви Котрел до някоя телевизионна реклама за шампоан с натурални съставки. Само дето в момента сватбената й рокля е изгоряла – останали са само обръчите на кринолина около бедрата и мъничките телени скелети на всички онези копринени цветенца в косата й. А русата й грива, нейната огромна, тупирана, сресана назад дъга във всички нюанси на жълтото, фиксирана с лак – е, косата й също изгоря.
Единствената друга героиня тук е Бранди Александър – лежи простреляна в подножието на стъпалата и кръвта й изтича. Тя умира.
Казвам си, че червената струя, шуртяща от дупката от куршум в нея не прилича толкова на кръв, колкото на някакъв социополитически инструмент. Онова за клонирането от всички реклами за шампоан – е, същото важи и за мен, и за Бранди Александър. Да застреляш когото и да било в тази стая ще е моралният еквивалент на убийство на кола, прахосмукачка, на кукла Барби. На изтриването на компютърен диск. На изгарянето на книга. Вероятно това важи и за убийството на когото и да било на този свят. Всички ние сме такива продукти.
Бранди Александър, отдавнашната капучинова върховна кралица на парти момичетата от висшия ешелон, излива вътрешностите си навън през дупка от куршум в изумителното си сако. Костюмът е онази бяла имитация на Боб Маки, която тя си купи в Сиатъл – с тясна пола, която я спъва и стяга задника й в съвършената форма на огромно сърце. Няма да повярвате колко струва този тоалет. Надценката е около безброй процента. Сакото е с набор под талията, с широки ревери и подплънки на раменете. Кройката с едноредно закопчаване е симетрична, като изключим дупката, от която шурти кръв.
После Еви започва да хлипа там, по средата на стълбището. Еви, смъртоносният вирус на момента. Това е сигналът за всички нас да обърнем поглед към горкичката Еви, горкичката тъжна Еви, плешива и облечена единствено с пепел, впримчена в телената клетка на изгорелия си кринолин. После Еви хвърля пушката. С изцапани лице и ръце тя се тръшва на стъпалата и започва да реве, сякаш плачът ще оправи нещо. Пушката – заредена, трийсет и някой си калибър. Тя изтрополява надолу по стълбите, приплъзва се в средата на фоайето и се завърта, прицелвайки се в мен, в Бранди, в плачещата Еви.
Не че съм някое безразлично лабораторно животно, обучено да не обръща внимание на насилието, но първият ми инстинктивен порив май е: не е прекалено късно да наръсим сода върху кървавото петно.
По-голямата част от съзнателния си живот досега съм прекарала върху безкрайни листове хартия за купища пари на час, издокарана с дрехи и обувки, с фризирана коса, а някой прочут моден фотограф ми обяснява как да се чувствам.
Той крещи: Дай ми сласт, миличка.
Светкавица.
Дай ми злоба.
Светкавица.
Дай ми апатична екзистенциалистка скука.
Светкавица.
Дай ми яростен интелектуализъм като механизъм за копиране.
Светкавица.
Вероятно е от шока, че единият ми най-зъл враг застреля другия пред очите ми. Бум – и печелиш, печелиш! Заради това и още – заради живота с Бранди, развих доста голям усет към драматичното.
Само изглежда, че плача, когато пъхвам кърпичка под воала си, за да дишам през нея. За да филтрира въздуха, защото, откакто огромното имение на Еви е пламнало около нас, почти не се диша от целия този пушек.
Аз съм коленичила до Бранди. Мога да бръкна навсякъде из тоалета си и да намеря там хапчета “Дарвон”, “Демерол”, “„Дарвоцет” 100”. Това е сигналът за всички да насочат погледи към мен. Тоалетът ми е копие на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпиран и скроен така, че през стигмите да се подават лъскави червени копчета. Освен това нося метри и метри воал от органза, надиплен върху лицето ми и украсен с ръчно изработени звездички от австрийски кристал. Не се вижда на какво приличам в лицето, но тъкмо това е идеята. Изглеждам елегантно и светотатствено и това ме кара да се чувствам свещена и безсмъртна.
Висша мода – и още по-висша става.
Огънят пълзи по тапетите във фоайето. Аз запалих пожара – за по-пищна украса. Специалните ефекти могат да направят много нещо за вдигане на настроението, а и тази къща не е истинска. Това, което гори, е възстановка на къща от минала епоха, моделирана по копие на копие на копие на някакво голямо имение, имитация на тюдорски стил. Цели сто поколения я делят от всичко оригинално, но истината е: не е ли така и с всички нас?
Тъкмо преди Еви да се втурне с писъци по стълбите и да застреля Бранди Александър, взех, че излях близо четири литра “Шанел №5”, поднесох към него горяща покана за сватба и бум, аз рециклирам.
Смешно е, но като си помислите, и най-големият и трагичен пожар е просто продължителна химична реакция. Окисляването на Жана д’Арк.
Пушката продължава да се върти на пода, цели се в мен, цели се в Бранди.
Другото е че, без значение колко си мислите, че обичате някого, вие се дърпате назад, когато локвата от кръвта му се разтече чак до вас.
Като изключим цялата тази възвишена драма, денят е наистина приятен. Топло и слънчево е и входната врата е отворена към верандата и поляната пред нея. Пожарът горе привлича във фоайето мириса на прясно окосената трева и се чува целият шум, който вдигат навън сватбените гости. Гостите до един награбиха кой какъвто подарък си хареса –  и кристала, и среброто, и излязоха навън на поляната да чакат пожарникарите и докторите.
Бранди разтваря огромната си, обсипана с пръстени длан и докосва дупката, от която кръвта й блика по целия мраморен под.
И казва:
– Мамка му. Няма начин в “Бон Марше” да вземат костюма обратно.
Еви вдига очи – лицето й представлява цапаница от сажди, сополи и сълзи, размазани с пръсти – и изкрещява:
– Мразя живота си, задето е толкова скучен!
После кресва на Бранди Александър:
– В ада ми запази маса до прозореца!
Сълзите измиват чисти пътечки по бузите на Еви и тя крещи:
– Приятелко, ама и ти трябва да ми крещиш!
Сякаш цялата тая драма, драма, драма не стига, Бранди вдига поглед към мен. Аз съм коленичила до нея. Очите й са в патладжанен цвят, достигнал истински апогей. Тя казва:
– И сега Бранди Александър ще умре?
Еви, Бранди и аз – става въпрос единствено за борба на живот и смърт за място под прожектора. Всяка от нас напира: “Аз, аз, аз съм първа!”. Убиецът, жертвата, свидетелят – всяка от нас си мисли, че нейната роля е главната.
Сигурно това важи за всекиго по света.
Всичко това е “Огледалце, огледалце от стената” – защото красотата е сила, така както парите са сила, така както оръжието е сила.
Сега, когато видя във вестника снимка на двайсет и няколко годишно момиче – отвлечено, изнасилено, ограбено и накрая убито, и на първа страница има негова снимка – младо и усмихнато, вместо да си мисля, че това е огромно, тъжно престъпление, ето как реагирам вътрешно: “Леле, щеше да е страшна мацка, ако носът й не беше такъв клюн”. Втората ми реакция е, че трябва да ми се намират подръка няколко хубави портретни снимки, в случай че току-виж ме отвлекат и изнасилят до смърт. Третата ми реакция е: “Е, това поне намалява конкуренцията”.
Ако това не ви стига – кремът, който използвам, е суспензия от инертни вещества от зародиши в хидрогенирано минерално масло. Искам да кажа, че ако съм честна, живея единствено заради себе си.
Освен тогава, когато броячът цъка и някакъв фотограф крещи: Дай ми съпричастие.
После – проблясъкът на светкавицата.
Дай ми съчувствие.
Светкавица.
Дай ми брутална честност.
Светкавица.
– Не ме оставяй да умра тук, на този под – казва Бранди и едрите й длани се вкопчват в мен. – Косата ми – казва тя. – Косата ми ще се сплеска на тила.
Искам да кажа, че Бранди сигурно ще умре, но това просто не може да ме трогне.
Еви се разцивря още по-силно. И за капак далечните сирени на пожарната ме коронясват за кралица на град Мигрена.
Пушката продължава да се върти на пода, но все по-бавно и по-бавно.
Бранди казва:
– Бранди Александър не искаше да издъхне така. Първо, тя трябваше да се прочуе. Нали знаеш – да я дават по телевизията между полувремената на Суперкупата как отпива диетична кола в забавен каданс, преди да умре.
Пушката спира да се върти и вече не се цели в никого.
Бранди крясва на хлипащата Еви:
– Млъкни!
– Ти млъкни! – крясва й Еви. Зад гърба й огънят поглъща застлания на стълбите килим.
Чува се как сирените обикалят и опищяват целия Уест Хилс. Хората направо се избиват да наберат номера за спешна помощ и да станат големите герои. Никой не изглежда готов за огромния телевизионен екип, който трябва да довтаса всеки момент.
– Това е последният ти шанс, миличка – казва Бранди, а кръвта й е оплескала целия под. И добавя: – Обичаш ли ме?
Когато хората започнат да ти задават такива въпроси, губиш централната роля.
Ето как те прецакват да минеш в категория “най-добра второстепенна роля”.
Още по-грамадно и от горящата къща е огромното очакване да произнеса трите най-изтъркани думи, които ще намерите във всеки сценарий. Тези думи ме карат да се чувствам така, сякаш яростно се опипвам отдолу. Те са само думи – нищо повече. Безсилни. Речник. Диалог.
– Кажи ми – продължава Бранди. – Обичаш ли ме? Обичаш ли ме наистина?
Тъкмо по този карикатурен начин Бранди изигра целия си живот. Нонстоп театърът на живо на Бранди Александър – само дето с всяка секунда е все по-малко и по-малко “на живо”.