Връзката между политиката и телевизията е стара колкото самата телевизия. Но една конкретна ера от втората половина на ХХ век е възможно най-добрият пример за това как уж невинното и палаво декадентство може да промени една цяла епоха и да разсее от дефицитите на нейните титуляри.
Kaкто вероятно се досещате от снимката по-горе, говорим за Италия от 80-те и началото на 90-те години. Помните ли Те нa Paolo Sorrentino? Стилният филм на италианския режисьор от 2018 обръща доволно внимание на превърналия се в политик медиен магнат Silvio Berlusconi в един кратък период от живота му на върха. Фотоaлбумът Telvisiva на Stefano De Luigi обаче разкрива неговото влияние през хрониката на това как империята на Berlusconi преформатира телевизията на Ботуша и помага на много спорни герои да нахлуят в политиката.
И не, не говорим за изпитания модел по света и у нас, по който водещи журналисти капитализират своя отвртатителен слугинаж с властови и парламентарни постове. Проектът на De Luigi започва в зората на 1994, след като Berlusconi печели изборите в страната само три месеца след основаването на своята партия Forza Italia и е избран за премиер.
По онова време De Luigi живее във Франция и започва да се чуди как може да обясни пред незапознати причините за това подобен човек да завземе политическата власт за нула време. Достъпът на De Luigi до ТВ студията в Италия му позволява да документира променящата се медийна среда в страната в продължение на 15 години – период, в който съпротивата е минимална, а обществото е напълно съгласно с целия панаир.
Под панаир имаме предвид именно тогавашните декадентски и пищни ТВ състезания, в които фантастични и обикновено млади разсъблечени жени са в компанията на костюмирани възрастни мъже. Документирана изцяло в черно-бяло (като контрапункт на целия цветен кич), тази епоха в телевизията променя радикално средата в Италия и позволява на много личности да влязат в политиката.
Примерите са повече от любопитни: кариерата на настоящи знакови политици като Matteo Salvini и Matteo Renzi стартира именно от телевизионните състезания. Връзката със зализания женкар Silvio е повече от ясна: политическият възход на Berlusconi от втората половина на 90-те години му помага да контролира над 90% от италианската телезия към 2002.
Очаквано, публицистиката, критичното мислене и най-вече тяхната изява по това време са в застой, а обществото не спира да се се опиянява от полуголи момичета и костюмари, носещи се по леката неагнажираща вълна на свободното изрязяване и повърхностния хедонизъм. Ролята на жените в подобни предавания е на обективиран мизансцен, обикновен декор и обект на всевъзможна просташка вулгарност.
Както вече споменахме, опозиционните гласове просто не съществуват, а повечето зрители и опортюнисти приемат възможността за поява по телевизията като професионален трамплин. Примерите на De Luigi са повече от стряскащи: Rocco Casalino, един от участниците в Grande Fratello (стартиралият през 2000 година италиански Big Brother) е говорител на правителството цели три години. Приликите и разликите с цирковете на Fellini са повече от ясни. Уви, паралелите с родния булгаристански пейзаж също не отстъпват назад, дори напротив – изпъкват още повече.
Televisiva (твърди корици, 136 страници, L’Artiere) на Stefano De Luigi струва 110 лева онлайн тук.
