Когато емигрира къде случайно, къде очаквано по работа в Швейцария преди повече от петилетка, Васил Щерев намира своето място. Не че животът в София и работата като визуален мърчандайзер (аранжор) за една от големите бързи модни вериги в страната му е омръзнал, просто Цюрих го привлича неудържимо още от първата им среща и го кара да се чувства приет и на мястото, където трябва и иска да бъде.
Но предвид факта, че въпросното преместване се случва точно в годината преди пандемията, основното странично занимание на Васил е повече от любопитно. Въоръжен със своята аналогова сапунерка, младежът започва да снима сурови и нефилтрирани портрети на индивиди, които приемат своите тела, сексуалност и идентичност и провокират стереотипните виждания за страната с неприкрит хедонизъм, смелост и стремеж към бягство от реалността.
Всичко това се случва в клубната среда и на всевъзможните електронни партита, които приютяват все и вся. Фокусирайки се върху различните общности, Васил следва своя спонтанен и интимен поглед, за да документира случващото се без предварителна нагласа, разчитайки само на енергията между себе си и субектите на своите кадри.
В продължение на близо четири години (2019-2023), Васил събира архив от повече от седем хиляди снимки на радост, енергия и единство в нощния живот на града. This is Zurich е хроника на клубовете, колективите и ярките индивидуалности, които движат тамошната алтернативна клубна сцена. Говорим за енергичните и освободени хора, които формират динамичното куиър общество в най-големия швейцарски град.
Освен потентна и непретенциозна визуална хроника на този изначално странен период, първият фотоалбум на Васил е и контра на конвенционалната представа за Швейцария като синоним на богатство и скука.
Кой е Васил Щерев и какво прави в Цюрих? Не знам дали е удачно да говоря за себе си в трето лице, но Васил Щерев е 35-годишен човек с глупаво чувство за хумор и в разцвета на своите сили – пловдивчанин, живял дълго време в София и израснал в корпоративния свят на модата.
За първи път бях в Цюрих през 2018 заради момче, с което се запознах в Tinder. Още първият ден отидох на цюрихското езеро, седнах на една пейка по обед да изчакам въпросния приятел да излезе от работа и междувременно се появи един нелошо изглеждащ мъж с костюм – финансово братле. Съблече се по бански, влезе да плува, след това седна на земята да изяде една салата, облече си костюма и се върна на работа.
Това бе първото ми впечатление от града и, няма да лъжа, помислих си бре, колко са айляк. Начинът им на живот резонираше с бъдещето, което исках за себе си – сигурна среда, в която хората живеят добре и балансирано. Абе, айляк държава. По стечение на обстоятелствата си извоювах позиция в швейцарския офис на моята компания и няколко месеца по-късно вече се бях преместил – все едно е било писано да се случи.
Това, което правя в Цюрих към момента, е да се наслаждавам на живота в една привилегирована среда, доколкото разполагам с комфорта на добрата работа и време да се фокусирам върху хобитата си в здравословна социална среда.
Митовете и легендите за Швейцария, с които се заблуждаваме? Швейцария, и в частност Цюрих, са място на контрастите. Изненади дебнат отвсякъде. Неутрална държава със задължителна военна служба. В противен случай си длъжен няколко пъти в годината да помагаш на стари хора, деца със специални потребности и така нататък. На една улица са всички банки, а на петнайсетина минути пеша – всички парти места, магазини за марихуана и секс работници. Проституцията е легална, а сертификат се вади изключително лесно – полицията пази и се грижи за сигурността на тружениците. Цюрих винаги е бил много подценяван. Най-често го наричат скучен. Със сигурност не е фрашкан със събития мегаполис, но държавата инвестира ужасно много в култура, съответно има какво да предложи.
Описваш клубната сцена в града като енергична. Малко хора знаят, че Цюрих има дълга история с електронната музика – един от най-големите улични техно фестивали в света се провежда ежегодно тук от 1992 с около милион посетители – двойно повече от населението на Цюрих. Все едно половин София да излезе да се забавлява по улиците. Целият град се превръща в огромен клуб с пръснати сцени и диджеи от цял свят. Взимат се всевъзможни наркотици направо между полицейските коли, малките клубове организират anti-street parade сбирки, а всички панорами са пълни с частни партита. Като се събудиш на следващата сутрин и отидеш на разходка, все едно нищо не е имало – всичко е лъснато, само миризмата на урина издава, че е имало парти. Този пример описва доста добре пълния с изненади Цюрих и отношението на градската управа към електронната сцена и масовите забавления – разбират колко е важна за здравословното съществуване на едно общество и за изграждането на култура към музиката като цяло.
Естествено, не можем да сравняваме Цюрих с Берлин, Лондон и Париж. А и не е честно да го правим. Но Цюрих има какво да предложи за своя размер. Има queer партита за всеки пол без значение от сексуалната ориентация. Уикендите лятото се правят по три-четири нелегални партита в околните паркове и гори, където студенти изграждат цели фестивални сцени и барове – само за да пристигне полиция в четири сутринта и да прекрати всичко. Енергията, която хората влагат в тази организация с ясната идея, че забавлението може да приключи след няколко часа, е супер вдъхновяваща.
Какво е отношението на тамошното общество към LGBTQ+ хората в страната? На референдум през 2021 (тук всичко се решава с референдуми) 64% от гласувалите (малко над 50% от имащите право на глас – бел.ред.) подкрепиха еднополовите бракове, след което правителството ги узакони. Като цяло обществото е позитивно настроено, но да не забравяме, че тези промени в нагласата се случват доста по-късно от много други държави. Тази година работя по няколко проекта в подкрепа на транссексуални и гей хора, част от които в колаборация с швейцарски институции като Националната библиотека, например. Винаги има какво още да се направи в подкрепа на човешките права на маргинализирани общности, без значение какви са те. Ако трябва да съм честен, идвайки от България, всичко тук ми изглежда като цветя и рози, а не е.
Описваш фотографията в книгата като сурови портрети без филтър. Кое е най-ценното им качество? Спонтанността и непринудеността. В снимките няма поза, а и получената обратна връзка ми подсказва, че повечето хора успяват да усетят енергията на момента и на самите кадри. Точно това е целта на моята фотография. Не съм професионалист, способен да реди осветление – моето е документална фотография. Просто обичам да съм на различни места и да документирам хора, които се наслаждават на момента и се радвам, когато това рефлектира и в самите снимки.
Как подбра кадрите за книгата? Исках да покажа една по-различна страна от Цюрих, която се противопоставя на общоприетите очаквания за него. Затова първо се постарах да подсигуря снимки на различни хора – стари, млади, гей, лесбийки, мъже, жени, транс, чернокожи, бели, азиатци, хора с уреждания, всякакви. Обединява ги това как успяват да живеят в чудесна синергия помежду си въпреки различията. В клуб се забавляваме заедно без предразсъдъци един към друг. Ние сме едно цяло – преживяваме един и същ момент на щастие или пък използваме клубовете за бягство от реалността на войните и политическата несигурност. Подборът на кадрите зависеше и от чисто практични и законови неща: трябваше да издиря всеки един човек и да получа писмено съгласие да участва в книгата. Само тази лека задача ми отне три-четири месеца допълнителна организация. Много кадри отпаднаха точно поради тази причина. Но и много влязоха, защото моето Instagram общество ми помогна да открия хората.
Днес много хора очакват или искат да бъдат снимани. Доколко хората в книгата са аветентични или образът им е повлиян от очакване на бъдат документирани? Мисля, че автентичността реално се усеща чрез енергията на хората, които снимам. Сякаш интуицията ми помага. Интересен въпрос – тук в Цюрих обикновено въпросът е как така не ме е страх да нарушавам личното пространство на хората. Да, от една страна хората искат да бъдат интересни, забелязани и снимани. От друга обаче мнозина са резервирани към непознати, защото в днешно време една снимка може да цъфне в дигиталното пространство и да попадне във всевъзможен контекст пред всевъзможна аудитория. Хората са все по-недоверчиви как ще бъдат представиш – много улични фотографи се оплакват от този проблем, който не съществува преди 10-15 години.
В клубна среда мнозина са още по-резервирани, приемат я за лично пространство, в което могат да се забавляват без задръжки. Скептични са, защото клубът е място, на което да се откъснат от реалността с алкохол и наркотици, идиотско държание, пот и тъпи гримаси. В много от клубовете, в които снимал, реално е забранено. Но си позволявам да вадя камерата, защото винаги подхождам с респект и имам добри намерения – не искам да злепоставя никой и повечето хора го разбират по взаимната енергия. Имал съм и проблеми. Многократно са искали да изтрия кадър, но тъй като снимам с аналогов фотоапарат, единственото, което мога да направя, е да ги уверя, че няма да я качвам. Имам голям личен архив.
Какво научи за себе си от работата по This Is Zurich? Никога не съм се занимавал с концепция и брандинг на такъв креативен проект, така че научих доста. Разбрах, че когато искам нещо да се случи, то се случва. Нямах издателство, затова събрах необходимите средства сам, направих медийната кампания, организирах няколко събития, обикалях по магазини и книжарници, за да я промотирам. Оказа се, че имам много ясна и конкретна визия какво искам – изненадващо за самия мен, тъй като съм (зодия) близнаци и често имам нужда някой друг да взима решенията вместо мен. Много хора ме посъветваха да сменя името, защото е твърде дръзко за тукашното общество. Но за мен то бе ясно от самото начало и не подлежеше на коментар. Самият факт, че книгата се продава дори в Националния музей на Швейцария, ме кара да се гордея с това, което съм постигнал тук като чужденец.
Как се промениха хората за петилетката на This Is Zurich? Еволюцията е по-скоро в това какво снимам. Минах през различни периоди на преоткриване на различни части и общества от клубната сцена: тежки техно партита, voguing балове, драг, нелегален рейв в гората. Еволюцията на моите субекти се вижда по-скоро в това как изразяват себе си, как изглеждат в различна среда и как се обличат.
От партита на лодки до драг балове и рейв в гората – къде се забавляваш най-много? Всъщност в момента най-много обичам да ходя на дневни партита, за да се наспивам добре и да имам приемливо главоболие. Забавлявам се най-много там, където са най-освободените и най-приятелски настроени хора, без значение къде. Но винаги е страхотно да си с яки хора на ново място, на което никога не си бил!
Саундтракът на This Is Zurich? Май няма нищо общо с електронната музика, ха-ха. Миналата седмица беше Dreamer на Livin’ Joy. Днес е Together Again на Janet Jackson. Утре не знам какъв ще е. Пак казвам, близнаци съм.
This Is Zurich (две различни твърди корици, 240 страници, самиздат) струва 85 лева в Махала на ул. Георги Бенковски 27. Повече за фотоалбума има тук. Васил Щерев e в Instagram.
