На Денислав Стойчев не му се снима в момента. Роденият в Ямбол и живеещ във Варна документален фотограф предпочита да се рови из архива и се заиграва със зинове и книжки. Иначе го познаваме като енергичен създател на проекти за младежите в България, живота в селските райони, обществения транспорт, доброволчеството, посткомунизма и православието. Допреди пандемията е щатeн фотожурналист в Труд, а понастоящем работи на свободна практика и има публикации в National Geographic, Guardian и The Wall Street Journal. От известно време снима кафеавтомати, но както си личи от снимката по-горе, първата ни виртуална среща е посветена на далеч по-потентни сюжети.
В периода между 2010 и 2016, съвпадащ с последните години в гимназията в Ямбол и началото на следването в София, младият Денислав снима постоянно близкото си обкръжение от приятели и техните приятели, създавайки своеобразен портрет на своето поколение Y – милениалите, родени между средата на 80-те и края на 90-те. За него това са онези хора, които не са преживели комунизма и може би затова не са такива бунтари като предходните поколения. В същото време милениалите са по-малко интровертни и обсебени от социалните мрежи от поколението след тях, но все пак отстояват собствените си зони на комфорт.
Своеобразният преход от детството към зрелостта съвпада и с несигурния край на българския преход. Кадрите на Денислав във фотокнигата и изложбата Заедно за кратко обаче са лишени от злободневен коментар или темпорална конкретика, а са наситени със споделена меланхолия и моменти на умора и пълна свобода. Странейки от ограниченията на етнографските постсоц проекти и антропологичните изследвания на прехода, Стойчев създава силно магнетична хроника на съзразяването като лутане, но и като съкровен миг от вечността, който няма да се повтори.
Най-вероятно за добро. Използваме последната седмица на изложбата, за да си поговорим за спомените от онези невинни години, горчивосладката носталгия, технологията на спомена и менторството на покойния фотограф Цветан Томчев.
Разбрах, че някои от героите са се появили на откриването. Какво си казахте и как беше настроението? Повече носталгия, повече радост или нещо друго? Да, и то повечето от основните герои дойдоха! Срещнах в залата една съученичка, с която бяхме много близки, но след това се отдалечихме, не бях я виждал от десет години. Друга дойде бременна, трета с дете. Всеки е поел по свой път, с нови хора в живота си, някои успяха и да се разведат вече. Не звуча ли носталгично? Абсолютен носталгик съм! Но, както при мазохистите, това не ме смазва, а ми носи радост. Така че емоциите бяха позитивни. Изливахме спомени и истории от миговете по стените и от други случки заедно. Никола Михов, който курира изложбата заедно с Надежда Павлова, беше предложил едно от съпътстващите събития да е среща-пърформанс с хората от фотографиите. Нарече я Среща на класа. Само че тази акция се случи спонтанно след откриването на изложбата – по-органично, отколкото някой от нас е очаквал.
Какви абитуриенти и студенти бяхте? Въобще кои са най-милите и важни спомени и случки, които продължават да ви трогват и остават в съзнанието? Бяхме нормални до скука. Без крайности. Май тъкмо в това ни беше чарът. Normies! Поне аз така ги възприемам от дистанцията на времето и покрай опита ми с други кръгове и социални групи. Хора, създаващи комфортна среда. Без наркотици, без насилие. Прекалявахме може би само с еуфоричността и любовта. В едната компания почти всеки беше ходил с всеки. Но е трудно да обобщя какви сме били. Много различни индивидуалности с някои допирни точки.
Относно милите моменти – една от любимите ми снимки е на приятелка и състудентка, която лежи до стълбище в коридор и сияе. Беше първият ни 8 декември, всички пияни, щастливи. В този момент тя ухажваше някакъв пич или обратното. 13 години по-късно двамата са семейство, а миналата година снимах първия рожден ден на сина им.
Друг любим кадър е на Боримир и Събина с цветни перуки, огрени от екрана на лаптоп. Бяхме в апартамент от двуетажна панелка в едно село, пролетта навън гърми, магарета хълцат, първите петли кукуригат, ние се обличаме и преобличаме с каквото намерим в гардероба, просто заради самата идея и гледаме сваляни интервюта на Genesis P-Orridge и Robert Anton Wilson от 90-арска американска кабеларка.
Или снимката, на която зяпаме Персеидите от горичка до Ямбол, облегнати или направо изтегнали се на капаците на трийсетгодишните ни коли върху още по-стари одеала. Това е единствената снимка, на която и аз присъствам като фигура с тромавата ми Лада четворка комби. Тези, които си бяха докарали нови гаджета и се натискаха, седяха по колите си, падащите звезди не са им били прироритет, а аз ходех да ги светвам с фенерчето на Nokia-та, за да влязат в експонацията на кадъра.
В изложбата има снимка и от серия, когато снимах концертите на гимназията ми само зад кулисите. Там можеш остро да усетиш вълнението на изпълнителите преди изявите им, кризите, емоционалните изблици, суетенето. А аз съм едновременно скрит зад фотоапарата и от факта, че, за разлика от останалите, няма да излизам на сцената. Хаха!
Три от момичетата на снимките са ми били партньорки, засичат се връзките с тях в периода на изложбата. От тях са останали предимно хубавите спомени.
Умишлена ли е липсата на експлицитни кадри с крайни емоции и ситуации или просто харесвате онази споделена меланхолия в края на нощта преди изгрев слънце? Крайните емоционални моменти са доминиращи в книгата Заедно за кратко. В изложбата са повече кадри на двойки и интимност. Много добре го назовахте –споделена меланхолия. Натам ме влече. Сякаш моментите на явна еуфория са по-плоски и бледи. Не съдържат онези емоционални пластове на успокоение след затихването на музиката и с умората когато въздухът в лятната нощ вече захладнее.
Описвате периода и сюжетите на кадрите като преход от осъзнато щастие, себеизграждане и енергичност към години на тревожна неизвестност. Сбъднаха ли се страховете ви или нещата не се оказаха чак толкова страшни? Ама това е периодът точно на тази тревожна неизвестност. Не личи ли? Енергичността остана в детството. Днес не мога да кажа, че нещата са се нормализирали. Пак си на ръба между две пропасти, но някак между 30 и 40 свикваш с това и балансираш. Предполагам, че утъпканият път на образование за доходоносна професия, работа от 9 до 5, стандартно семейство с уикенд екскурзии и планиране на отпуски спрямо училищните ваканции, собствено жилище с бели стени и обзавеждане от ИКЕА и нов автомобил на лизинг е някакъв пристан. И, признавам, често бленувам по такъв. Но отдавна прегърнах несигурността и експериментирането с живота. Дотяга понякога. Но съм свободен.
Споменавате и тогавашната маниакална нужда да спрете времето, а кадрите сякаш са лишени от всякакво притеснение, дори напротив – напоени само с безгрижие и свобода извън времето. Как се промени отношението Ви към тези сюжети с годините? О, значи съм се справил! Не е важно какво съм изпитвал аз, а какъв е ефектът у зрителя. И при състояние на фактическо безгрижие защо му е на човек да запечатва и запазва каквото и да е?! Как се промени отношението ми към сюжетите в годините? Възприемам ги като нещо недостижимо днес. И от личностна, и от времева перспектива. Направо са ми като икони.
Йордан Ефтимов определя Вашите милениали като уморени, но свръхнапрегнати. Ефтимов е много прозорлив. Аз съм едновременно уморен и свръхнапрегнат. Милениалите сме пренатоварени от информация и общуване. От очаквания към нас. Ние помним света без интернет, тефтерите с домашни телефони и часовете за срещи, уговорени дни по-рано. Излизаш и знаеш къде горе-долу може да са твоите хора. Сега денят ни е крайно динамичен, час по час задачите се променят, информацията нахлува под налягане.
Провокират ме граничните чувства. Провокира ме и средата. Когато съм уморен, се напрягам и именно тогава мисля, че се случват нещата. Когато съм спокоен и отпочинал – колкото и да е рядко, особено първото – чувствителността ми към състоянията на другите сякаш е по-вяла. Трябва нещо да те хапе, за да създаваш. Подредиш ли си нещата, защо ти е да се буташ в хаоса на света? Копаеш си кротко градинката на живота, четеш лека книга, пиеш ментичка тоник на плажа и това е.
На какво ви научиха тези нощни и много лични хроники като фотограф? И какво ви отнеха? Нищо не ми отнеха. Дадоха ми спомени, визуално документирани. Според някои – огледало на поколението. Ето, даже ги споделям с хората. Научиха ме на това, че (фото)историите не стават бързо и лесно. Не се случват по предварителен план. Понякога трябва да отлежат с години. Светът да се измени малко.
Kиното се вълнува много от темата за паметта. Или както в Афтърсън на Charlotte Wells – от идеята за избледнялата субективна мозайка за миналото, базирана на спомените за самите спомени. Вашите кадри са миг от едно отминало време, но как искате да го запомните в съзнанието си? Не съм го гледал, но отдавна киното се рови по темата за паметта. Веднага се сещам за Диви ягоди на (Ingmar) Bergman. За Гражданинът Кейн на Orson Welles. За цялата филмография на Тарковски. Искам да запомня миналото в наситен цвят. Със звуци, познати гласове, ухания, движение, вкусове.
Представяте ли си как поколенията преди нас са възприемани като черно-бели?! Как образите заживяват в колективната ни памет с елементи спрямо технологичното ниво на епохата. А тези след нас дори няма да имат снимки, защото колкото и често да се снимаме днес, толкова по-небрежни сме към съхранението. Ще останем със селфитата с компресия и размер на етикет на бурканче лютеница, сваляни от лични съобщения в Instagram и запазвани на онзи телефон, който вече не се включва и няма back up. Любимата история, че нещо качено веднъж в интернет остава завинаги, вече издиша. Хората си трият профили с хиляди снимки, на които са тагнати стотици, на други пък им хакват акаунтите и ги ползват за агитация за крипто схеми. Не трябва да се разчита само на корпорациите да ти съхраняват спомените. И не е проблемът само в гадната резолюция.
Често слушам за еди-какви си ценни спомени, които обаче били на стария лаптоп, който не тръгвал, на блокирал телефон, на счупена флашка, в откраднат Facebook профил, в изтрита Myspace страница, в Tumblr и т.н. Хора, съжалявам, но тези спомени ги няма. Не твърдя, че всеки трябва да изгражда домашни back up сървъри или да купува абонамент за тлъсто облачно пространство, но може би трябва да подхождаме по-малко небрежно към дигиталното ни наследство. Бабиният куфар със снимките наистина е по-надежден от флашката или харддиска.
Изложбата в Синтезис е посветена на Вашия ментор Цветан Томчев. Какво мислеше за кадрите и с какво сте го запомнили? На последната ни среща му дадох книгата и той я разгледа от корица до корица в пълно мълчание. Не успях да разчета това, но каза, че е впечатлен. Най-после се съгласи с подхода ми на бавна фотография, който като оперативен фотожурналист често критикуваше.
Почина внезапно тази Коледа. Опитвам се да вмествам спомени и да инициирам разговори за него и делата му при съпътстващите изложбата събития. Макар кариерата му да е на фотожурналист и да беше съвършен в това, за мен най-ценна беше дейността му като преподавател и вдъхновител. Той работеше, за да подкрепя младите фотографи, менторстваше развитието им, създаваше общности. Целта на фондацията му БГ Прес Фото е именно да е в полза на българските фотографи, предимно в репортажната и документалната сфери, а в едноименния конкурс поощряваше най-добрите от тях от 2002-ра насам!
Цветан Томчев издаде две много важни книги за историята на българската репортажна фотография. Подготвяше трета – за съвременните автори в жарна. Снимал е документални филми за българските диаспори. Пишеше книга за Желязната църква в Истанбул. Хората извън фотографията през последните години го познават предимно като активист за осветляването на престъпленията на комунизма. Обичаше хубавата музика на 60-те. В ловешкото село, където отглеждаше пчели и почиваше от столичния живот, правеше летни вечерни купони с рокендрол, отворени за всички, на които им се пътува до там. Аз така и не успях. Мислех, че ще е вечно на разположение.
Беше страхотен фотограф, неуморен. От хората, които си вдигат телефона независимо какво правят, в коя страна са и в кой час ги хващаме. Бохем, сърцат човек, който не спестяваше критика. Лицемерието му беше чуждо. Подаряваше си времето и енергията за хората и за каузи. Предимно да обучава, да насърчава младите. Остави много недовършени инициативи. Ще можем ли да ги продължим? Помня го с енергията му. Всичко с това го помнят.
Какви истории и сюжети ви вълнуват напоследък? Вадя стари неща от архива. Искам да направя нещо за детството и летата на село, паметта и бляновете, деидеализацията на селото, личната сантименталност и да достигна до някаква универсалност на спомена за дядо ми. Пак носталгични истории. Селото е тема, към която се подхожда лесно и лековато и много хора я чоплят. Трябва нов прочит, по-различен от познатия и дотегнал.
Не ми се снима в момента. Рови ми се из архива. Играе ми се със зинове и книжки. Снимам от известно време кафеавтомати. Харесва ми разнообразието в декорирането им. Съблазнителните жени, които ни призовават да се почерпим с евтино еспресо и контраста им със средата, в която са монтирани машините. Интересно е създаването на култура на свръхдостъпно кафе, много по-достъпно от питейната вода. Правя си разни такива серии с телефона. Снимането с телефон е супер освобождаващо. За фотографите по улицата ще става все по-трудно, хората изтрещяват от комплексите си, параноичността и кривото разбиране за правата.
Заедно за кратко. Милениали в България 2010-2016 е в софийската галерия Синтезис (бул. Васил Левски 55) до 6 април. Повече информация за изложбата има тук. Фотокнигата Заедно за кратко струва 50 лева онлайн тук.
