Освен симпатичен и много начетен критик в сайта и подкаста на Операция Кино, Мартин Касабов е книжар, писал за литература в Списание Култура и осмелил се да издаде първата си книга в края на това десетилетие. Дебютният сборник с разкази Когато великани ходеха по земята (212 страници, меки корици Жанет 45, 15 лева) съдържа 42 абсурдни, приказни, фантазни и забавни истории на границата между сън и реалност, вдъхновени от Dino Buzatti, Franz Kafka, Gabriel García Márquez и J. D. Salinger и пълни с охлюви, моряци, джуджета, естествоизпитатели, тайнствени градове, любовни тунели и други подобни любопитни неща.
Освен в книгата с корица на Кирил Златков и десет илюстрации на Теодора Николова, разказът Арфистът Методи и синът на джуджето излиза и ексклузивно в Boyscout:
Онази вечер Методи пиеше чай в „Малкият Париж“ – локал, който мнозина считаха за дупка, а други намираха за очарователна бохемска квартира, в която да отпуснеш оголените си нерви в зеленото кадифе на канапето и да си спомниш за светлия гений на Салвадор Дали и блуждаещите погледи на Изгубеното поколение. Методи не мислеше за такива неща. Беше се отнесъл в топла меланхолия и се надяваше някоя красива жена да влезе и да разгърне пред него неподозираните светове на френското любовно изкуство. Дори дама на нощта да беше, той нямаше да я отхвърли напълно, щеше да сподели с нея чаша чай и внимателно да я подпита каква черна съдба е изхвърлила корабчето й към бреговете на позора. Там, може би, в пръските на взаимното съчувствие, двамата щяха да разгадаят символите на по-висш закон, за който минувачите отвън дори не подозираха. Такова нещо, разбира се, не се случи и вместо това барманът, който имаше глава като на акула, го попита дали ще е възможно да освободи масата за четирима, за да може едно белгийско семейство да отпразнува успешното си пристигане в колоритната балканска страна. Методи кимна и след секунди се озова на единична маса досами вратата, където доста духаше при всяко влизане и излизане, но на него не му пречеше, защото така имаше по-добър поглед към заведението. Той избарабани с пръсти и се огледа. Освен четиричленното белгийско семейство, което в момента си поръчваше български вина, на околните маси бяха разположени двама мъже с делови изражения и обувки без чорапи, които мистериозно си шушукаха нещо и двойка влюбени, които се опитваха да се целунат от твърде голямо разстояние. Методи не успя да открие нито красота, нито повод за размисъл от тези ситуации, затова извади химикалка и тефтер с разделител морска котва и започна утрешния си план. План на Методи за 10 януари Събуждане – 07:30 Конец за зъби и миене – 07:45 Методи вдигна химикалката. Беше започнал да си води ежедневен план от седмица, но още му беше непривично и имаше чувството, че нещо не прави както трябва. Отгърна на предишните страници и видя, че първо трябва да напише часа и след това описанието на действието. Прецени да не задрасква предходните две и продължи: 08:00 – Леки упражнения за разтягане 08:15 – Закуска (купи си яйца) 09:00 – Jobs.bg Тук Методи спря, защото му стана мъчно. Името на недружелюбния сайт за заетост хвърли в съзнанието му отвратителното лилаво лого и му припомни, че не се намира нито в Париж, нито дори в Букурещ, а в Пловдив – града под тепетата, културната столица на всемира, в която обаче не се откриваше подходящо място за таланта му, състоящ се в умението да извива човешката душа и да й придава форми чрез древното орфеево изкуство. Или с други думи тук иска да се каже, че Методи беше арфист. Той доста харесваше и уважаваше занаята и избора си на инструмент, но поради някои нервни неразположения, наследени от баща му, не се разбираше добре с колегите, които и без това не гледаха с добро око на потящия се мъж, прикрит зад арфата. Честно казано, така му беше втръснала работата във филхармонията, че реши да си търси късмета другаде или по-точно реши да бъде предприемчив и да вземе съдбата в свои ръце. Затова от две седмици живееше с майка си и пускаше корем. Методи потропа отново по масата и се зачуди къде ли се бяха объркали нещата и защо мелодията на живота не звучеше баш така, както се беше надявал. Едно от копчетата на елека му бе изскочило, затова той го закопча и придърпа блузата си назад, където кръстът му се беше оголил. Тъкмо тогава студеният въздух нахлу с ново отваряне на вратата. В заведението влезе джудже, огледа се, задържа поглед на арфиста и излезе. Методи се замисли откога не е виждал джудже и се опита да си представи живота му в държава като България, където никой не се грижеше за сакатите, бедните, простите и хората на изкуството, към които се причисляваха и арфистите, разбира се. Зачуди се колко ли подигравки отнасяше всеки ден джуджето за ниския си ръст, при това със сигурност не особено качествени подигравки, което винаги е било най-лошото. Тук той отпи от изстиналия чай и продължи да размишлява. Може би, каза си Методи, джуджето е искало тази вечер да се подслони някъде, да стопли духа си в добра компания и да се надява, че някой ще утвърди добрината в сърцето му с окуражителна дума. Може би сервитьорът с глава като на акула щеше да го настани тъкмо до него, даже със сигурност, и така двамата, сплотени от самотата, щяха да се заговорят. Щеше да се окаже, че джуджето свири на китара и двамата лека-полека щяха да сформират група и да обикалят по фериботите да свирят кавъри на Ед Шийрън, а защо не и по една-две композиции от XVII век. Методи потропа пак с пръсти и се изкиска тихо на глас, защото си представи как джуджето свири на детска китара с вдигнато на степенка краче. В същия момент вратата се отвори и вътре влезе същото джудже, този път с балтон, който то разгърна, извади автомат и застреля двамата мъже с потайния разговор (впоследствие, благодарение на бележка в сакото на единия, публикувана във в-к „Марица“, стана ясно, че двамата са обсъждали криптовалутите). Сервитьорът с глава като на акула вдигна ръце и изпусна металната табла, която издрънча и стресна влюбените, които не бяха чули нищо от изстрелите. Методи се скри зад виенската закачалка. Джуджето дишаше тежко и бавно се обърна към него, насочвайки автомата към крехките гърди на арфиста. – Ти ли си Методи, великолепният арфист? –попита го то. Методи бе онемял. Прие, че сънува, но образът на сервитьора с глава като на акула го убеди, че е в истинския свят, защото само тук можеше да има сервитьор с толкова окуражителна и същевременно хищническа физиономия. – А-аз съм – запелтечи той, – зависи кой го търси! – В такъв случай – продължи джуджето – ще научиш сина ми да свири като теб! В този момент джуджето повдигна балтона и оттам се подаде по-малко джудже с глава, остра като ракета, все едно беше паднало от втория етаж и още не се бе възстановило напълно. – Но аз не съм учител–каза Методи,– не знам как да подходя. – Аз ще подходя първи – отвърна джуджето и извади няколко листа. – Подпиши тук – посочи в края на последната страница и щракна с химикалката. Методи видя, че това е договор за съвместната им работа, само че на всяка страница, вместо „поверително“, пишеше с големи букви „Амели“. – Какво означава това Амели? – попита Методи. – Това е името на майка ми! – отвърна джуджето. Методи погледна към детето, което в този момент си бъркаше в носа. Представи си как учи малкото джудже на арфа, докато то зяпа през прозореца. Не знаеше защо си го представя като тъжно джудже, дали заради острата глава, дали заради нещо друго, но то можеше да иска да стане счетоводител или да събира риба покрай кейовете, можеше да е административен помощник, инженер или цирков артист, дори си го представяше като майстор-сладкар. Никой не знаеше какво може да иска едно джудже-дете с глава като на ракета, никой, дори гламавият му баща с автомат, който беснееше в елегантното заведение. На Методи съвсем му домъчня от състоянието на нещата, стори му се грозна цялата ситуация и реши да не взима повече участие в нея. – Вижте какво – каза той и излезе пред закачалката, – не мога да го понеса това. Аз съм човек на изкуството и се вълнувам от неговата чиста форма. Това се случва по неведоми, създадени като от кристал пътеки, които никой не би отгатнал, дори да имаше карта за тях. НЕ, господине, НЕ, и пак НЕ казвам на вас и на вашия син, без значение дали сте джудже или великанска грамада от скални натрупвания, аз пак няма да го уча да свири на арфа. Настана тишина, сервитьорът с глава като на акула премигна, а любовниците отдавна си бяха плюли на петите. Джуджето плъзна бавно автомата към чатала на Методи и го подкани да върви. Методи се усети като глупак, цялата му реч увехна пред студеното упорство на насилника. Обърна се и провлачи крак нагоре към тоалетните, до които се стигаше по извити стълби като в някой замък, усещайки зад гърба си решителния поглед на по-силния. Методи вървеше като на разстрел и чуваше ситните стъпки на джуджето-баща и неговия син, който от време на време се препъваше във високите стъпала. Помисли си да се обърне и да ги срита, като някой екшън герой, но не му беше до това, чувстваше сърцето си натежало и апатия бе обгърнала мускулите на краката и ръцете му. Искаше по-бързо да се свършва. Накрая стигнаха до втория етаж, джуджето бутна Методи в една от кабинките, нареди му да седне и подхвана да разказва дългата история на живота си. Говореше му за това как е гледал по обществената телевизия изявите на големите арфисти в Лондон и Париж, както и за невъобразимите подигравки, когато споделил на родителите си тази древна страст, при все това до ден днешен в стаята си пазел малка скулптура на Орфей, отпуснат блажено върху скала със своя вълшебен инструмент. Главата на детето се подаваше иззад балтона. Методи не чуваше трагичната история, мислеше си за невъзможния път, който го беше довел дотук и за пропастта, която го делеше от списъка му със задачи за утре. Искаше да се върне да свири във филхармонията, искаше да свири където и да е, дори на улицата, щеше да композира и да предава уроци на всички деца в квартала за без пари, само не на това семейство, само не на тях. Тогава стана тихо и за момент Методи помисли, че всичко е свършило. Тогава видя омразата в очите на джуджето и бавното натискане на спусъка. В плочките на тоалетната се чу пукот и от коляното на десния му крак бликна кръв, която се напои в панталона. – Добре, добре – изрева арфистът, – ще го науча да свири, ще го науча, майка му стара и изкуството и всичко!
