Само на мен ли ми се струва или всичко е все по-откачено? Репликата на Arthur Fleck в началните минути на Жокерае показателна и за целия филм. Тя описва и нашата реакция към филмовия фестивал във Венеция, изпратил го с продължителни аплодисменти, награда за най-добър филм и свръхтовар от очаквания за сериозност и различна историята за произхода на архиврага на човека-прилеп.
Уви, очакванията за потентен, смислен и многопластов блокбъстър на рискуващите за пореден път Warner Brothers отиват в канавката още след първото действие. Режисьорът Todd Phillips (Последният ергенски запой) предлага своя версия на суперзлодейски епос под формата на психологична студия за радикализирането на един клоун. Очевидното желание обаче да се откъсне от класическите тропи на други известни истории за произхода на комикс герои и антигерои подтиква Phillips и неговия ко-сценарист Scott Silver да опитат да надскочат жанровите ограничения с провокация оt брутален нихилизъм, забравяйки да ги подплатят с дълбочина и интересни (нови) теми за размисъл.
Не че няма потенциал за такива, дори напротив, особено ако задълбаем малко в социалния аспект на въображаемия Готум от началото на 80-те (анти-богати, анти-бедни, анти-власти, анти-всичко), извратени до крайност в неубедителната кода на Жокера, но за нея след малко. Историята на филма е съсредоточено изцяло върху Arthur Fleck (Joaquin Phoenix) – самотен бивш пациент на психиатрична клиника, който живее с възрастната си майка Penny (Frances Conroy) в нечовешките условия на кошмарен апартамент. Копнеещият за човешки допир Arthur яде бой докато заработва като клоун под наем по мрачните и враждебни улици на Готъм. Трябва и да се обяснява и за неврологичното състояние, заради което избухва в неконтролиран и притеснителен смях в най-неочаквани и неподходящи моменти.
С две думи, тегава работа. Дори тръпката по симпатичната му съседка Sophie (Zazie Beetz) и откровена адмирация към водещия на вечерно ТВ шоу Murray Franklin (Robert De Niro) не успяват да го спасят от постоянния тормоз, унижения и задълбочаваща се социална алиенация. Последното е дюшеш за актьорското майсторство на Phoenix, който отслабва безобразно много за ролята ала Christian Bale в Машинистът. Неговият герой пък никога не си мие косата, живее на диета от верижни цигари, пробва се неуспешно в стенд-ъп комедията и постепенно разкрива таланта си не да забавлява хората, а да ги убива по най-простия начин.
Семплата история за човек, подложен на нарастващ физически и психологичен тормоз, преди да откачи тотално, е благодатна за нюансирано развитие, което обаче, уви, така и не се случва. Физическата и емоционална трансформация на Fleck в Жокера е катарзисът, който би трябвало да предизвика притеснителен дискомфорт в зрителя и колебания дали да симпатизираме на героя или да го отречем напълно, но накрая не ни остава нищо повече от набързо скицирано психологично изследване на човешко пропадане. Големият Phoenix разполага с достатъчно талант и диапазон да износи по забележителен начин не само ролята на Жокера, но и целия филм на гръб в опит да компенсира недомислиците в сценария и прекалено фокусиране върху очите и характера на неговия главен герой.
Комедийният режисьор Todd Phillips почита опасния Ню Йорк от своето детство през 70-те години на ХХ век по най-елементарния възможен начин – като заимства напълно сводобно и абсолютно безскрупулно от великана в жанра със 70-тарските враждебни улици и супер фенове Martin Scorsese и неговите класики Шофьор на такси и Кралят на комедията, прието не особено добре от професионалната кинокритика. Мета моментът в цялата история се дължи на наемането на Robert De Niro за ролята на ТВ водещ, който се явява и един от най-мощните катализатори за транформацията на Fleck в Жокера.
Противоречивото решение да вкара Жокера съвсем праволинейно в канона на маргинализираните и фрустрирани мъже от големия лош град не прави добра услуга нито на Phillips, нито на самия Phoenix. Неговият Жокер не е толкова страшен колкото този на Heath Ledger, нито колоритен и забавен колкото онзи на Jack Nicholson, но пък е напълно достоен да забие една химикалка в окото на онзи нелепия на Jared Leto. Трансформацията на Fleck в иконичния архизлодей, който ще тормози Готъм години наред, предизвиква само няколко стискания на седалката и стига до гротеска с маската на танцуващ антикапиталист и водач на агресивно движение от маскирани протестиращи (ала Г-н Робот, ама много по-неубедително).
Въпросът е не дали превъплъщението на Phoenix е достатъчно смело, убедително и брутално нихилистично (каквото е, безспорно), а дали филмът на Todd Phillips има да ни каже нещо ново. Въпреки всичките заявки как това ще е един различен суперзлодейски филм, Жокера е досадно праволинеен, предсказуем и плосък филм, който бори жанровите клишета с брилянтен моноспектакъл на Joaquin Phoenix, великолепна сценография (Mark Friedberg), операторско майсторство (Lawrence Sher) и похвална сдържаност да не се разпилява на повече от 121 минути. Мимолетните шокови провокация отблъскват само на момента, но не помагат на Жокера да остави някакво сериозно послание, камо ли да провокира зрителя да го гледа още веднъж. Хубавото е, че Phoenix си заслужава наградите, стига да му ги дадат.
Жокера е в кината.
