Изследването на мрачния, странен и откровено стряскащ свят във фотографията на Roger Ballen е особено приятно изживяване. Същото важи и за интервютата с живеещия в Южна Африка американски фотограф, заслужил репутацията си на един от най-оригиналните и влиятелни артисти в съвременното изкуство на ХХ век.
Ballen говори с дълбок, плавен и монотонен глас, който звучи като опериран от всякаква първична емоция и е идеален за ASMR изживяване или подкаст за истински престъпления. Вместо това фотографът разказва напоително за въображението си като източник на вдъхновение за изображенията- съвкупност от хора, животни, рисунки и инсталации, провокиращи със своя чернобял свят на ръба между реалността и фикцията.
Именно липсата на тази категоричност и използването на символи от дълбоките нива на човешкото подсъзнание го правръща в неповторим режисьор на поразяващи картини от маргинализираната страна на обществото отвъд границите на човешкото въображение. Седмица преди края на първата си изложба в София, създателят на най-разпознаваемия видеоклип на Die Antwoord, автор на впечатляващата монография Ballenesque и провокатор на естествен дискомфорт споделя мисли за безполезността на абсолютните категории, смъртта като двигател за живот и другите екзистенциални въпроси в своята 40-годишна кариера.
Определяте ли своята работа като на завършена? Мислите ли за стари фотографии дали са могли или е трябвало да се получат по друг начин? Винаги съм смятал, че ако работата ми успее да отговори на най-фундаметалните въпроси за живота въобще, значи е завършена. Но тъй като все още не съм намерил техните отговори, значи не, не е. В същината винаги се пита кой е Roger Ballen. A има много неща за Roger Ballen, който все още не знам, така че продължавам да работя. Не се фокусирам излишно върху предишни фотографии, по-скоро се уча от тяхната многопластност, която ме е довела до там, докъдето съм стигнал. Не съм обсебен от фотографиите, които съм правил в миналото, а от това, което снимам сега.
Съществува ли пълно съответствие между въображаемите образи и завършената фотография? Никога не планирам какво точно ще снимам. Имам доста богато въображение, пълно с, как да ги нарека, готови образи, които изскачат мигновено. Но както казах и преди малко, не планирам предварително, а просто стигам до определено място и започвам да търся път, който да ме отведе някъде. Понякога съм на прав път и всичко се случва много бързо, друг път не стигам никъде. Опитвам се да конструирам даден кадър стъпка по стъпка – понякога става бързо и отнема едва няколко часа, друг път обаче не се получава толкова лесно и са необходими дни. Тотално непредсказуем процес, като по-голямата част от фотографията всъщност.
Често споделяте, че не харесвате по абсолютни категоризации за неща като красиво и грозно, реалност и фикция. Аха. Очевидно, такива универсални неща като красота и грозота са един вид архетипни твърдения и повечето хора по света имат едно и също мнение за определени аспекти на архетипната красота например. От друга страна, има много други аспекти в нея и извън нея, които се определят от обществото, съответно е доста трудно да знаеш къде започва архетипът и свършва обществото с неговата култура или обратното. Винаги е някаква интеракция между общите архетипи и културата, която ни заобикаля. Що се отнася до разликата между реалност и фикция, това е нещо, което повечето се затрудняват да разберат. Какво всъщност е реалността? Един от най-сложните въпроси за човешкия живот, на който все още няма категоричен отговор дори след столетия размишления – откъде идваме, накъде отиваме, какво се случва след като умрем, откъде произлиза вселената… Това са много дълбоки въпроси. За себе си бих казал, че по някакъв простичък мой си начин се опитвам да намеря как да накарам хората да са наясно с тези фундаментални въпроси, без задължително да им давам отговор.
В такъв случай, интересувате ли се как се възприема вашата работа и дали я поставят в определени категории? Разбира се, но най-важно за мен е работата ми да им въздейства, да им повлияе по някакъв начин и да я запомнят. Надявам се, че е способна да промени начина им на мислене, да им помогне да се определят по-добре и да разширяват своето съзнание. Наистина искам това да се случва, но няма как да знам. Понякога хората казват неща, които не мислят всъщност и обратното.
Повечето ваши фотографии са поставени в хаотична, но едновременно с това много контролирана среда. Сещате ли се за кадър, надминал и най-смелото ви въображение? Хм… (дълго мълчание). Вижте, много ми е трудно да отговоря на този въпрос. Снимам от петдесет години. По някакъв начин добрите фотографии разширяват моето съзнание и представа за нещата, но не бих казал, че има кадър, успял буквално да ме отвее. По-скоро ме е удрял ток. Винаги съм искал да усещам подобно напрежение не само в моята, но и работата на други артисти. Така разбираш, че определен кадър ти влияе по особен начин и няма как да го забравиш. На това се надявам. Мисля, че всички фотографии са отвъд моето въображение. Винаги се доверявам на неизвестното, което няма как да очаквам.
Най-ужасяващото нещо на живота в Южна Африка по време на апартейда? Вижте, аз бях и все още съм бял човек, който живее в Южна Африка. Със сигурност за мен не е било толкова ужасяващо, колкото за чернокожите. Не съм се сблъсквал със стряскащи неща, но пак казвам, бях в много по-привилигирована позиция от тези хора. Голяма част от африканското население е преживяло ужасни неща и не мисля, че аз съм правилният човек, който трябва да оценява случилото се по онова време. Със сигурност бе един много труден период в историята и всички бяхме щастливи когато най-накрая свърши.
В предишно свое интервю казвате, че идвате от нищо, не знаете нищо и ще се превърнете в нищо. В същото време вашата фотография ще ви надживее. Харесва ли ви това противоречие? Предполагам, че да. Всеки артист се надява работата му да го надживее и да остане в историята като пример за идните поколения, които да я преоткриват и да бъдат повлияни от нея. Времето май е най-важният критерий за добрите артисти – дали могат да останат в историята по някакъв начин. Нужна е релевантност извън съвремието. Прекалено голяма част от съвременното изкуство се отнася към времето тук и сега, но всичко се променя, съответно важното днес може да избледнее сериозно утре и дадено произведение на изкуството ще загуби от своето въздействие и смисъл.
Кои екзистенциалните въпроси ви тормозят през последните няколко години? Май същите като при повечето хора – какъв е смисълът на живота и смъртта, кои сме, как да открием истинската си цел, такива неща. Нормално, колкото повече остаряваш, толкова една определан част от тези въпроси започва да опира по-сериозно до кокала. Говоря за смъртта. Понякога, с напредването на възрастта, започваш да я приемаш по-спокойно. В други случаи обаче започваш да се страхуваш все повече и повече. Трудно е да се генерализира какво чувстват и мислят повечето хора, но за мен въпросите са си едни и същи през последните 30, 40 и 50 години. Кой е Roger? Какво е неговото предназначение? Какво прави тук? Щастлив съм, че мога постоянно да изследвам тези въпроси в своята работа. Не ми се изплъзват и не минават незабелязано. Това си е редовен процес, който ми позволява да намирам изразни средства за моята идентичност. От тази гледна точка, работата ми може да се възприема и като катарзис. Не само за мен, но и за други, на които им въздейства или служи като катализатор за разпознаваме или изясняване на причините за тяхното съществуване.
Чувствате ли се добре във време на мигновени впечатления, късо внимание, бързо удовлетворение и гледане на изкуство през Instragram филтри? Независимо дали ми харесва или не, то е тук, за да остане, най-вероятно. Като всичко останало, и то си има своите плюсове и минуси. Можеш да достаигаш до фотографии за части от секундата, а и хората са по-запознати с техните възможности и влияние. Основната опасност обаче е в качеството на самите снимки, тяхната цел и въобще това, зад което стоят. Освен това хората са толкова пренаситени, че трудно успяват да разпознаят наистина добрите снимки. Все пак са изложени на хиляди изображения ежедневно и за по-кадърната фотография става все по-трудно да се прокрадне сред всичко останало. Друг проблем е, че младите имат склоност да оценят дадена снимка според нейния социален статус и харесванията, които е получила в социалните мрежи. Това определено не е сериозен начин за оценка на вътрешноприсъщата стойност и сила на определено изображение. За мен като творец е много притеснителна тази пренаситеност, която затруднява допълнително появата на велики снимки на видно място.
Каква е реакцията на младото поколение към вашата работа? Ами младите всъщност я харесват, стимулира ги и им въздейства по някакъв начин. Чувстват се предизвикани и вдъхновени. Това е наистина страхотно. Гордея се и ми става приятно, защото въздействието и затрогването на младите е много важно, понеже тепърва навлизат в живота и по-късно може да им послужи като основа за оформянето им като по-добри човешки същества.
Как искате да се запознават и изпитват вашата работа? Няма някакъв определен начин, по който искам да го правят. Ако фотографиите им въздействат, идеално – значи могат да извлекат нещо за себе си. Не мисля, че трябва да натрапвам работата си на когото и да било, но силните фотографии въздействат моментално на публиката и остават в нейното съзнание. Не е въпрос как се запознават, а дали има някакъв трансформиращ положителен ефект върху тях, да се надяваме.
Дори нетренираното око възприема мрака във вашата фотография като метафора за мимолетната същност на живота. Изкушавал ли сте от идеята за по-задълбочено изследване на темата за смъртта? И двата проблема са просмукани в моята работа, понякога по-ясно и директно, друг път по-завоалирано. Смъртта и тленността на живота са част от естетическата същност на голяма част от моите фотографии. Отдавна се боря с тези проблеми и съм почти сигурен, че всеки човек в света прави същото. Честно казано, бих се изненадал по някакъв начин, ако се окаже, че и животните имат подобни мисли за смъртта или някакво такова усещане в ежедневната битка за оцеляване. Признавам, че при мен е проникнало дълбоко и затова се среща често в работата през годините. Нормално, повече психолози и мислители твърдят, че смъртта е най-големият двигател на желанието за живот. Представяте ли си?!? Желанието ни за живот е продиктувано от ясната идея, че ще умрем. Идеята за смъртта ни пронизва по всякакъв начин, бележи културата, историята и индивида – не можеш да избягаш от нея, винаги те следва като сянка до самия край. Сериозните артисти са предразположени да я интерпретират по някакъв фундаментален начин в своята работа, като по този начин помагат и на други хора да се примирят с тази мисъл.
Има ли съвременен или покоен музикант или група, чиято музика и текстове ви карат да ги чувствате като сродни души? Много хора ме питат за музика. Аз обаче съм избрал нещо съвсем различно в свят, напоен с дигитални звуци. Най-много обичам тишината и шума на природата, птиците и вятъра. Това е моята любима музика. Когато пътувам от град в град, от летище на летище и от магазин в магазин, често ме залива натрапчива музика, способна да ме накара да побягна. Ако трябва да ви отговоря честно, мълчанието е злато.
Изложбата Архетипи на Roger Ballen е в Квадрат 500 до 27 януари.
