Ревю: Атоми на Блуба Лу

Блуба Лу винаги са се възползвали завидно добре от комфорта да стоят леко встрани дори от ъндърграунд сцената в страната, което ги лишава автоматично от необходимостта да се доказват за каквото и да било. Най-авангардната и музикално напредничава група от несъществуващия вече лейбъл Жълта Музика (пълно разкриване още в началото: авторът на това ревю е бил част от PR отдела на скромната компания в нейния зенит) беше в серия по един страхотен албум на всеки две години, преди да изчезнат за дълго след излизането на Потоп през 2012. Основното ядро от Димитър Паскалев и Константин Кацарски обаче въобще не е скучало и това си личи и по основните им странични занимания, които са още една от причините да свирят спокойно и амбициозно в Блуба Лу само, когато поискат – Паскалев е добрите и умните български архитекти със загриженост за средата, в която живеем, а Кацарски се забавлява с джазовите експерименти с приятели и албуми на собствения си проект Koka Mass Jazz и управлението на Блуба студиото през последните години.

Именно поради това, първият албум на групата от шест години насам е любопитен не само като поредна глава в една от най-идиосинкратичните истории в българската музика, но и като сериозен знак накъде са се развили музикалните търсения на Паскалев и Кацарски поотделно, но най-вече като комбина на двама приятели, които се разбират без много думи. Атоми е концептуален проект от 11 парчета, вдъхновен от хаоса на днешния информационен поток и модерния човек, който търси хармония, радост и любов. Групата винаги е била настроена рефлективно към всичко, което се случва около нея през изминалите почти две десетилетия, но последният им албум е най-спокойният и интровертен техен запис в досегашната им дискография. Докато предишните им албуми могат да бъдат разтълкувани като екстровертен коментар върху, с извинение за елементарната аналогия, световната меланхолия и усещане за света, Атоми е елегантен, романтичен, болезнено разнообразен иу нежен албум, който продължава да се развива постепенно дори след няколко слушания и експериментира с дузина познати стилове и посоки по органичен и добре овладян начин.

Режисьорът Димитър Коцев описва Атоми като един ден, в който се случват много неща и това вероятно е най-доброто определение, което приляга на подобен многопластов запис със сравнително краткото времетраене от 41 минути. Интровертният и много личен филмов саундтрак на Блуба Лу съчетава най-доброто от досегашните им седем албума и ги надминава с невидим ред и много поглъща космос от мелодии и абстрактни текстове, които синтезират идеята за човека-вселена. Тук са китарната психеделия, минималистичен нощен джаз, футуристичен фънк и източни залитания от Bluba Lu in Wonderland и MOOGaMOOD. Има го и меланхоличния ню джаз в Re:Verb, не е пропуснатата и приятната минорна трип-хоп атмосфера и величествени оркестрации в World Melancholy с вокалите на покойната певица Андрония Попова, можем да усетим и една идея от привидния хаос в Quadrotopia, но Атоми синтезира всяко едно от изброените в потентна и трудноописуема амалгама от чист звук и неподобяема атмосфера, каквото едва ли ще намерите без много усърдно търсене някъде другаде.

Основната новост в последния албум на Блуба Лу са изцяло българските текстове – прецедент в дискографията на групата, който изисква особено внимание, за да хванете всички метафори и алегории на Паскалев. Не че са много сложни и изобилни, дори напротив – вокалистът на Блуба Лу не страда от излишна претенция и си разказва много приятно своите кинематографични идеи, но съзнанието на редовия слушател е толкова закърняло от малоумни текстове на български, че се нуждае от известна адаптация и време, за да усети всичко. Основната идея за индивидуалния човек като атом и въплъщение на самата вселената (едноименното Атоми) съжителства с месианското самосъзнание и движение (Към безкрая с теб вървим от Времето) и усещането за време и пространство (Времето се разтяга, спира, свива се в миг пак там). Меланхолията от велики стари парчета като My Love Paramour се завръща в по-позитивен план, което важи и за цялостното звучене на композициите в Атоми.

Като едни истински майсторчетата на доминиращите и елегантни китарни партии и мелодии, Блуба Лу не се изкушават да разчитат на добре функциониращите си и многократно изпробвани трикове. Няма ги и бурните перкусии и барабани на Кацарски просто защото Атоми е записан като албум, в който всичко трябва да се случва органично и без много акценти. Това съвсем не означава, че говорим за експериментален и не особено радиофоничен албум, дори напротив. Истинската красота на Атоми е как двамата музиканти пердашат смело през половин дузина стилове, без много тревоги и прекомерно много грешни стъпки. Психеделичният бийт и отнесени китари на откриващото едноименно парче бързо прерастват в грандиозна синтпоп пиеса с вълнуващ щрайх и космичен текст, за да забавят малко темпото в Олимп (парче, в което можем да добавим само един акордеон и да заспи мигновено), да преминат от добрата страна на минималистичния поп с акустична китара и бързо пиано в Ние с теб,  да пропуснат един величествен инструментал почти между другото малко преди средата на албума (Бяла стая).

И докато първата част на Атоми е далеч по-лесно смилаема и разнообразна, то втората част от Последен танц нататък е значително по-отнесена и експериментаторска в опитите си да се движи самоуверено в дебрите на експерименталното танго (въпросното Последен танц и Танго блус) и по-монотонните и претенциозни стъпки като Времето и Небеса. Всичко си идва на място към края с второто (и много магично) инструментално парче Тунел и закриващото акустично Там, което умира за кавър от Sébastien Tellier или Стефан Вълдобрев, поне. Интровертната арка, която започва грандиозно в откриващото космично Атоми е затворена с деликатната чувствителност на музиканти, които са достатъчно добри, за да не се натрапват дори когато са най-лични. Атоми е амбициозен албум не заради своите създатели, а заради блестящия начин, по който звучи на всяко едно ниво и след всяко следващо слушане.

Атоми е в Дюкян Меломан и останалите стрийминг платформи тези дни.