Като почти всеки осъзнал се през 90-те години съвременен ърбън артист, 32-годишният Miguel Pimentel се граби страшно талантливо с пълни шепи от рок и соул музиката на своите предшественици от 80-те и я преобразява отчайващо добре в алтернативно арендби на границата с масовия поп ала Bruno Mars. В последното няма нищо лошо, защото именно тази тенденция му позволява да окупира комфортно някакво средно положение между тотално комерсиалния и не особено изненадващ напоследък The Weeknd и тотално непредсказуем певец и композитор като Frank Ocean например. И докато критиците се опитват да набутват експериментаторството на предходните му почти шедьоври с психеделична душа Kaleidoscope Dream и Wildheart някъде между Prince, 90-тарския Stevie Wonder и класическите мъжки гласове ала Marvin Gaye, Miguel продължава да пердаши един много самоуверен и на моменти брилянтен арендби поп с равна доза китари и хубав креватен бас за слушалки.
War & Leisure не пропуска обичайните теми на Pimentel за секс, любов и хедонизъм, но момчето от Ел Ей е пораснало доста от времето на The Pussy is Mine и няма как да не се се завърти с коментар върху проблемите и абсолютния социален и политически хаос в Америка на Donald Trump. Независимо дали ви звучи като музика за любов и парти по време на холера или просто като фрагмент от Меланхолия в алтернативна реалност, четвъртият албум на Miguel блести с изключителната продукция на факири като самия титуляр и други сериозни агенти като Happy Perez, Steve Mostyn, David Sitek, Raphael Saadiq и Jeff Bhasker – дистортнатите китари и атмосферични калифорнийски звуци се вият около дръм семпли, които удрят право в простата, преди да се качат и няколко етажа по-горе с пристъпите на гениалност не само в музиката, но и в текстовете, за които малко по-долу.
Докато жанровете в тази брилянтна и безболезнена амалгама от поп, фънк, арендби и 80-тарска полу-яхт рок очароват със своята лекота и странна чудатост, Miguel използва гласа си, за да пее, вие, рапира и хармонира по-разнообразен начин и да подчинява мелодиите по подобие на Kelela. Разбира се и малко за съжаление, и в War & Leisure си има няколко очевидни недостатъци. Основните проблеми в War & Leisure са (вероятно) неловкия стремеж към по-радиофонично звучене след търговския неуспех на предшественика Wildheart, което може да подразни съвсем леко Miguel-опуристите и да го изкара от авангарда на модерните арендби експериментатори.
Същото важи и за странното, но определено комерсиално решение да разчита на тежко експлоатирани гости като Travis Scott (Sky Walker) или пък да използва абсолютно незабележимите беквокали на симпатичната Kali Uchis в тежкарската латинопоп пачанга Caramelo Duro (една от десетте най-добри поп песни на 2017, няма спор). И макар на моменти да оплесква нещата с леко постни и неособено похвални текстове за подобен артист като него, Miguel умее да компенсира и с квинтесенциални за характера на албума бисери като Don’t forget to hold on tight/ While we Stevie Wonder through the night в Pineapple Skies. Мамка му и талант.
