© Borislavawillmadeit
Обикновено не пиша подобни текстове. Обичам да се смеем на покемоноподобни трендове и клипчета с френски булдози. Вярвам, че има достатъчно хора, които пишат за сериозните неща, за които си заслужава да мислим (и понякога да се страхуваме) повече отколкото да говорим празни приказки и да графоманстваме. Има нещо обаче, което на фона на общия (с извинение) шит минава за бял кахър, но не е. В рамките на месец два пъти попадам в ситуации на уличен тормоз, в които непознати мъже искат да ми направят нещо. Ясно ми е, че последното звучи изключително неконкретно, но точно дотолкова разбирам и успявам да дефинирам намеренията им.
Свикнала съм да ми подсвиркват от коли, от пейки, от нищото. Развила съм вредния непукизъм, който вероятно 99% от жените, израснали в България (пък и на други места по света) са избрали като отношение от ден първи, в който са им пораснали гърди и са започнали да им подвикват от строежи. Не го взимам навътре, когато ме спрат на улицата да ме питат накъде е Надежда и видиш ли ми предложат да ме закарат, ако случайно съм в същата посока. Коментари по свой адрес на висок тон съм слушала всякакви, не ме трогват. Повечето от описаните ситуации са откровено просташки жестове, парадоксални в това да са едновременно обидни, но най-често безобидни. Ако имаш сравнително здрава психика, можеш да ги подминеш без да се вживяваш особено и да си ги обясниш с факта, че е тъпо, но има много хора, които са невъзпитани или възпитани в ценности, в които с жените не се очаква да се държиш като с равни. Понеже никой не ме е научил на правилната реакция в такива моменти съм експериментирала с различни подходи. Пробвала съм, когато някой ми подмята реплики на улицата да му отговоря или да го попитам защо го прави. В 90% от случаите това изключително стъписва мъжете, все пак е шокиращо – същество с крака и цици, а и говори?! Съветвали са ме просто да си трая и да забързам крачка, което и най-често правя, но така оставам с усещането, че помагам в това определен тип мъже да гледат на жените по улиците като на, пак казвам, ходещ чифт крака и цици, на който могат да говорят каквото си поискат и това си е съвсем в реда на нещата. Защото равенство между половете няма и ще трябва да се извъртят още доста поколения, за да започне да има. Уличният тормоз не е комплимент и няма толкова извратена форма на интерпретация, в рамките на която да го приемеш за такъв. Според различни проучвания всичко това засяга близо 90% от младите жени.
Когато обаче се почувстваш физически застрашен е next level shit.
Две ситуации. В първата две момчета, малко над 20-годишни, вървят след мен покрай НДК в посока Моста на влюбените. Ествествено е вечер, когато подобни хора придобиват извънредна смелост. Класически случай – Много си хубава, Къде отиваш?, Не искаш ли да те изпратим…, докато единият не продължи с хардкор обяснение какво точно би ми направил с така наречения си 20-сантиметров пенис. Хубавото тук е, че около НДК дори по тъмно има достатъчно много хора, което не че те прави в безопасност, но пак е нещо.
Нещата ескалират във втората ситуация – прибирам се отново по тъмно покрай велоалеята на България, която излиза в горната (и не чак толкова оживена) част на Витошка. Говоря по телефона. Последното съм развила като навик всеки път, когато вървя сама вечер. Не знам дали наистина е по-безопасно, но ме кара да се чувствам така. Както си говоря в един момент усещам, че някой зад мен тича, обръщам се с идеята да му направя път, докато не осъзнавам, че този човек всъщност тича към мен! В следващия момент той започва да ме дърпа, аз го избутвам и изпищявам, от което (според мен) той се стресна и в хаоса дори оплете ръката си в слушалките на телефона ми и ги отскубна. Секунда по-късно този човек изтича встрани към някакъв храсталак в тъмното и единственото, което видях бяха белите ми слушалки, които светеха, отдалечавайки се с него.
В България няма публична статистика за броя изнасилвания или опити за такива през последната година от нито една институция, ангажирана с проблема. По-голямо изследване на Агенцията на Европейския съюз за основните права (FRA), проведено в ЕС с 42 000 жени от всички страни членки обаче внася известна светлина върху мащабите. В член 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз се твърди, че човешкото достойнство е ненакърнимо. Или поне такова трябва да бъде. Въпреки това, приблизително 3,7 милиона жени в ЕС са изпитали сексуално насилие в рамките на 12-те месеца, предшестващи интeрвютата от проучването. Това отговаря на 2% от жените на възраст от 18 до 74 години в ЕС. Около 18% от жените са били подложени на преследване от навършването на 15-годишна възраст, а 5% от жените са били подложени на преследване през 12-те месеца, предшестващи проучването. Това отговаря на 9 милиона жени в ЕС, подложени на преследване в течение на период от 12 месеца. Половината от всички жени в ЕС (53%) избягват определени ситуации или места (улици, паркинги, паркове), поне понякога, поради страх от физическо или сексуално посегателство. За сравнение съществуващите проучвания относно жертвите на престъпления и страха от престъпност показват, че далеч по-малко мъже ограничават своето движение. Това е дълга, болезнена и деликатна тема.
Уплаших се доста. После се ядосах. Прибрах се, заключих вратата, върнах се да проверя още веднъж дали наистина съм заключила. После започнах да мисля, какво по дяволите можеш и е добре да направиш в подобна ситуация. Как да се чувстваш в безопасност докато разхождаш кучето си вечер или отиваш на среща и логично не ти е прикачен придружител, защото все пак си голямо момиче? Дали да забързаш крачка или обратното – да застинеш на първото място с възможно най-много хора? Имам бойни приятелки, които са уверени, че ако някой ги нападне, ще могат да се защитят със сила. Пълна глупост. Имам и такива в другата крайност, които искрено се страхуват да излязат вечер, което пък само по себе си е кофти усещане, с което да живееш. Има жени, които носят спрей в чантите си. На теория звучи добре, но на практика не си представям как имам време да извадя спрея, че и смелост да започна да пръскам на посоки с него. Звучи ми малко като историята на познат, който държеше бухалка в багажника. Със същата тая бухалка му натрошиха колата. Отивам в полицията, разказвам за случката и повдигам обвинение срещу неизвестен извършител? Влизам в статистиката, което е добре от гледна точка на това да се регистрират случаи и да се мисли въобще в посока проблема. Какво им казвам обаче? Мъж, май беше около 40 (но беше тъмно и не съм сигурна), май имаше по-дълга коса от обикновено, но не твърде дълга (но беше тъмно и не съм сигурна), носеше каска за мотор в ръка (в това съм напълно сигурна) и имаше психопатски поглед (в това още повече). Супер. Току що описах няколко хиляди души.
Игнорирането на подобни случки обаче също не променя нищо, защото както за всеки друг проблем, трябва поне да се говори, за да му пука на някого.
Как гледат мъжете на подобни ситуации? Тревожат се, когато такива неща се случват на близките им жени – приятелки, дъщери, сестри. А мъжете, които го правят, нямат ли такива? И тук за съжаление единственият извод до който стигам е, че дори и да имат, те може би, казвам може би, се отнасят с това неуважение и агресия и към своите момичета. Оттам се завърта колелото на най-лошото и всички останали форми на психическо и физическо насилие над жени, отвъд уличния тормоз.
Пазете се, София не е толкова безопасна, колкото ни се иска.
